Борис бе сформирал наскоро футболен отбор. Това бе разнородна група от млади момчета.

Първите години на отбора бяха мрачни, меко казано.

Тълпите бяха оскъдни и вместо овации се чуваха забележки.

Един губещ сезон доведе до друг и както можете да си представите, публиката скоро направи Борис мишена на жестоки словесни атаки.

Спортните журналисти добавиха обиди към раните със своите злобни критики:

– Отборът се нуждае от треньор с повече ентусиазъм, усет и креативност.

Очернен и измъчван от неразбиране Борис бе решил:

– Няма да напусна отбора. Идеята да се откажа, когато нещата не вървят, никога не е била в плановете ми.

И той опитваше отново и отново, докато отборът започна да жъне успех, след успех.

Започнаха да хвалят и превъзнасят Борис, но той не се подаде. Отдаде слава на Бога.

За съжаление във наше време мнозина не се отказват от някой свой порок, защото било модерно.

Те са готови да напуснат работата или екипа си, ако пътят стане неравен. И тази си философия прилагат към всичко.

Мъглата от провали затъмнява проблемите, а спазмите на критиката изсмукват мотивацията.

За много хора упоритият е глупак, а решителността е качество, което не е необходимо и не е желано от онези, които търсят обществено одобрение.

Но какво ни остава тогава?

Отнемете убеждението, дисциплината и решителността и сте отрязали сърцето на истинския живот. Премахнали сте предизвикателството, което прави всичко вълнуващо и възнаграждаващо. Тогава сте се задоволили с нищо по-добро от равенство с противника.

Историята на човечеството е осеяна с безброй безименни хора, които са се сблъсквали с бедствия и трудности, страдания и критики, и са се отказвали.

На вас, които сте изкушени да се върнете назад, ви призовавам да стоите твърди, действайте и бъдете силни.

Ползите от решителността далеч надвишават алтернативния път.

Всичко бе потънало в мъгла. От нея нищо не се виждаше.

Стресиран Стоян се помоли:

– Господи, нищо не виждам пред себе си. Мога да се блъсна в нещо без да го забележа. Моля Те, изпрати ми нещо, което да следвам.

Изведнъж огромен камион излезе от страничния път и продължи по шосето напред. Задните му врати бяха обхванати от въже обвито в червена светлина.

Пронизвайки мъглата, ярките светлини сякаш викаха:

– Следвай ме!

По-нататък по пътя Стоян фиксира очите си върху тези насочващи светлини и пътуваше безопасно.

Светлината е от съществено значение за оцеляване в тъмнината.

Именно мракът ни заслепява за Бога. Той ни предпазва от всичко, което Господ има за нас.

Грехът, егоизмът и дори обвиняващият гняв към Бог причиняват тъмнина, която само светлината на Исус може да разпръсне.

Христос обяви Себе Си за светлина и ни кани да Го следваме по житейски път, в който тъмнината не може да нахлуе.

Господ знае колко труден е животът, затова Той ни посреща там, където сме и ни призовава: „Следвай Ме!“

Нека насочим очите си към светлината, която Исус дава. Той знае пътя през мрака.

Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

Мъглата превари смрачаването. Усещаше се влага, хората потръпваха от студеното докосване. Навсякъде бе мокро сякаш бе валяло.

Соня седеше в стаята си и не бързаше да светне лампата.

– Някога ще бъда ли достатъчна, – разсъждаваше тя на глас, – за другите , но по-важно е за себе си? Едва ли …

Тя често чуваше хора, да ѝ казват:

– Ти не знаеш достатъчно, за да направиш това.

– Не си достатъчно подготвена, защо се напъваш?

– Нямаш способности, за да го извършиш.

Обобщаващо тези гласове гласяха само едно:

– Ти не си достатъчна.

– Това истина ли е или са поредните малки лъжи? – питаше се Соня.

Всеки иска да знае истината, най-вече за себе си.

Тя падна на колене и извика:

– Господи, помогни ми да разбера … – и замря.

Той бе напълно честен с нея:

– Ти не си достатъчна и никога няма да бъдеш такава, но …

– Но, – повтори Соня с крехка надежда.

– Исус е достатъчен. Чрез Него можеш да вървиш уверено напред и да правиш всичко, което не можеш, за да изпълниш волята Ми.

Исус е платил повече от достатъчно за всеки от нас, за цяла вечност.

Слънцето грееше, но бе хладно. От време на време подухваше студен вятър.

Стамен се бе подпрял на оградата си и наблюдаваше двама мърморещи мъже.

– Какво време само.

– Уж слънце, ама тоя вятър …

– Какво толкова, – не се стърпя Стамен, – есен е. Скоро и сняг ще завали.

Мъжете като че се събудиха от думите на Стамен, но те не им дадоха облекчение.

Те по-скоро бяха смазани от такова изказване. Едва ли не ги правеха на слабаци, а те не бяха такива.

Въпреки всичко те нямаха смелост да се противопоставят, защото надеждата им за по-добро не можеше да проникне през мъглата на съмнението.

– Ами ако …

Ето това са думите.

Могат да те привдигнат и насърчат, но могат и да те смачкат и унизят.

Проблемът място понякога не е само в самите думи, а в разбирането им. Един казал едно, но другият разбрал друго.

Цветовете избледняват, бреговата линия ерозира, храмовете се рушат, империите падат, но „думата, казана на място“ издържа.