В нощта на 13 срещу 14 юли 1977 г. в Ню Йорк, в резултат на удар от мълния настъпила непрогледна тъмнина, имало масово прекъсване на електроенергията.
Започнало плячкосване и разграбване на магазините. От салоните по електроника били откраднати много скъпи DJ инсталации, които не били по джоба на негърското население.
Благодарение на това се появили нови тиджеи, свирещи в скоро зародилия се стил  хип хоп.

Това дало мощен тласък за развитието и популяризирането на този стил извън Бронкс.

Дошъл един младеж при учителя си и му казал:
– Наскоро четох, че всички са виновни във всичко. Кажете ми, как е възможно това? В края на краищата, човек не е виновен за това, което се случва далеч от него, дори у близките съседи.
Учителят помислил малко и казал:
– Представи си, че хората са един голям оркестър. Всички музиканти трябва да свирят една и съща музика. Всеки свири със своя инструмент. Оркестърът е ръководен от диригент. Той знае реда на изпълненията, чува всеки и подава знак. Когато музикантите слушат диригента и вярно изпълняват неговите указания, музиката се лее хармонично и красиво. Тя предизвиква възторг и радост.  Но ако само един от музикантите свири фалшиво, то цялата музика и оркестъра ще пострадат от изпълнението на тези фалшиво изпълнени ноти.

Салвадор Дали преди да застане пред платното си слагал грозде в лявото ухо. Той смятал, че ако поднесе грозде близо до ухото си, ще чуе нещо подобно на музика.

Когато Агата Кристи сядала да пише поредното си произведение, на нейната маса винаги стояла чаша с чай от маргаритки. Чаят бил направен по следната рецепта: една лъжичка сушен цвят на литър вода.

„Това е необходима доза, която е нужна за описание и уточняване на убийството“ – казвала тя.

Бетховен смятал, че бръсненето го лишавало от вдъхновение и за това никога не се бръснел, когато пристъпвал към работата си.

Вместо това изливал на главата си кофа със студена вода, тъй като смятал, че това помага на мозъка му, да работи с пълна сила.

Днес слънцето грейна по-ярко, издигна се нависоко. Събуди се радостта и копнежа за нещо ново. Празник е. Бележим светъл ден, в който се е появило българското писмо, което толкова много обичам да попивам.

Благодарение на Кирил и Методий, то се е появило по нашите земи. Било е светилник през вековете на народа ни. Водило ни е към свобода и ни е помагало да открием истината.

И ето там една сянка преминала прз вековете, приведена стои над куп листа. Слабата светлина на свещта се отразява върху изпитото и уморено лице на мъж в черно расо. Перото едва доловимо поскърцва по пергамента.

Там върху тези листа се раждат интересни завъртулки запечатали в себе си звуците на човешката реч. Слееш ли ги, ще чуеш прекрасна песен възхваляваща Твореца на всичко видимо и невидимо.

От там те ще тръгнат през тъмните векове, за да помогнат на един народ да се изправи, да издържи под чуждото иго и да отстои правото си да съществува.

Днес те са утеха и насърчение, бликнала любов и неудържим устрем, неспирен поток изпълнен с хармония, съчетаващ нежност, надежда, вяра и съпричасност.

Какво бихме правили днес без тях? Малка върволица, започнала от 44 и стигнала до 30 знака.

Подреди ги правилно и ще зазвучи прекрасната музика на словото, изпълнила със светлина множесто редове.

Живял един поет. Той пише стихове с дълбок философски смисъл. Носел своите стихотворения в различни списания и издателства, но те не ги публикували. Редакторите се позовавали на факта, че неговите стихове са в противоречие с гледната точка на обществото, че неговата поезия не подтиква към положителните и творчески мисли, а срещу тях и тези стихове няма да принесат полза, а само ще навредят.
Един ден поетът решил да излезе на улицата и да прочете стиховете си на минаващите. Той избрал един булевард, който вечерно време бил особено оживен и започнал да чете стиховете си. Около него се събрала тълпа. След няколко стихове между хората се породили оживени дискусии. Хората се разделили на две, едните защитавали стиховете, а другите ги отричали. В спора се намесил и поетът. Той започнал ревностно да защитава творенията си. Постепенно се отдръпнал на страни. Разбрал, че е дал повод на всеки да говори за нещо свое. Неговите стихове никой не запомнил.
И тогава на поетът дошла друга идея. Той се отправил в покрайнините на града, където живеели бедни хора, много от тях били неграмотни.
Застанал на един кръстопът и започнал да чете стиховете си. След известно време, той бил заобиколен от хора, които го слушали затаили дъх. Той продължил да чете и видял, че много от хората се просълзили. Когато свършил го аплодирали, дошли стиснали му ръката и му благодарили.
– Харесват ли ви стихотворенията ми? – попитал поетът.
– Стиховете ви са много красиви! – казали хората.
– А какво ще кажете за дълбокият им смисъл? – попитал поета, искайки да разбере публиката си.
– Ние нито едно стихотворение не разбрахме, – казали хората. – Ние и половината от тези стихове не знаем. Но думите в тях са красиви, гладко са свързани, в тях звучи музика. Дошъл си при нас и си ни донесъл тази красота. Толкова много си се старал за нас. И за това ти благодарим, че си го направил. На нас рядко ни обръщат внимание богатите и образованите, а ти дойде и ни донесе толкова много красота, благодарим ти.