Седяха един до друг. Това което очакваха ги бе подбудило към размисъл. Васил едва сега погледна момчето пред себе си.
– Кириле, ако знаеше с колко малко здрав разум се управлява светът. Преди всяко бедствие все някой е предупреждавал за него. Но никой от предупреждаващите не е видял добро. Такъв е светът и никой не може да го промени, дори такива невзрачни пешки като теб или едра риба като мен.
– Няма ли да се опитате да ги спрете?
– Не, няма, ти също не можеш. Тук всичко се крепи на търговията, алчността и вярата, че родът на Патароците са могъщи, и никой не рискува да ги нападне или да не им се подчини. Да изчакваме зад стените, докато ни обсаждат, е неприемливо. Те не могат да ни победят, но ние можем да загубим. Тук можем да издържим сто години обсада, но само след шест месеца ще избухнат бунтове зад стените. Това е войната.
– Аз знам как да се бият с тях.
Васил го погледна остро.
– Какво очакваш? Някой да се съветваме с теб? Всички тези възрастни мъже са се сражавали заедно със Соломон или са обучавани от него, макар че не го обичаха много. Но ти, едно никому неизвестно момче… безлична твар се би с него. Не се и надявай. – Той нетърпеливо махна с ръка и добави: – Трябваше да пощадиш Соломон и да не го убиваш.
– Той щеше ли да го направи за мен?
– Много ясно, че не. Ако го беше пощадил, щеше да си спечелиш добро мнение за себе си, а него да изравниш със земята. Силата е безмилостна към човека, който я притежава, както и към жертвите му. Тях смазва, а него трови. Истината е, че никой не притежава за дълго мощ. Който я има, започва прекалено да се осланя на нея и това го погубва.
Раздразнен от това, че не намираше подходящ отговор, Кирил се обърна да си върви.
– След станалото между вас със Соломон срещу теб се е надигнала силна омраза, – каза Васил. – Помисли за това, което ти казах и ще разбереш.
– Пет пари не давам какво си мислят другите.
– Това си е твой проблем, че не се интересуваш какво си мислят хората за теб. А би трябвало да те интересува.