Вече се стъмваше. Хари дори не знаеше вече къде е.

Той се ядоса не на шега:

– Къде се забутах? Сега кой знае, къде мога да обърна?

Взе решение и направи завой на непозволено място, добре че нямаше други коли насреща.

Изведнъж той забеляза къща, която цялата бе обхваната в пламъци.

Бе късно през нощта и Хари уплашен предположи:

– В сградата навярно има хора.

Той изтича до къщата и започна да удря по прозорците, като крещеше силно:

– Пожар! Излизайте навън!

Скоро от къщата излязоха четири деца – две момчета и две момичета.

Уплашени децата споделиха малко по-късно:

– Родителите ни са в друг град.

– Алармата за пожар не се е обадила.

– Шумът от пожара изобщо не ни събуди.

Ако Хари не ги бе събудил, щяха да изгорят.

Само пет от седемте кучета намериха трагичния си край в пожара.

Къщата бе напълно унищожена, но родителите бяха благодарни на Хари за това, което той направи:

– Не знаем с какво можем да ви се отплатим. Вие спасихте децата ни.

На Марта не ѝ оставаше много. Тя лежеше безпомощно в леглото и премисляше минали събития.

– Ех, мислех си, че една добра жена никога не мисли за себе си – и тежко въздъхна. – Постоянно трябваше да правя нещо за някой друг, а моите нужди оставаха най-накрая, ако останеше изобщо време за тях.

До нея обикновено седеше най-малката ѝ дъщеря Ели, която слушаше оплакванията ѝ.

– Какъв живот изживях? – питаше се Марта. – Грижех се за мъжа си, момчетата и момичетата в семейството.

– Ти си правела всичко необходимо, според силите си, за да бъдеш една добра майка и съпруга, – опитваше се да я успокои Ели.

– Да, правех това, но то не беше добро, – говореше съвсем тихо Марта. – Не ви помогнах да станете по-самостоятелни, а обсебвах и вършех нещата, които сами трябваше да правите. Така ви причиних голяма злина.

В спомените на Марта изплува разгневения ѝ мъж, който току що бе научил от лекаря, че жена му е неизлечимо болна.

– Нямаш право да умираш, – задавено говореше той, – Чу ли ме? Какво ще правя аз без теб?

Бе добър човек, но бе свикнал всичко жена му да върши. Не знаеше къде са съдовете, чиниите и чашите, за да ги сложи на масата. Никога не бе се включвал в чистене след ядене или миене на съдове. За него това не бе негово задължение.

– Наблюдавам как братята ти се отнасят със съпругите си – Марта погледна тъжно Ели – и това, което виждам, съвсем не ме радва. Чакат всичко наготово и не им помагат в нищо. И за това съм виновна аз, така съм ги научила.

– Не се упреквай, те си са такива, – студено каза Ели.

– Всичко давах за вас, а себе си пренебрегвах, – редеше на глас тъжните си мисли Марта. – Мислех си, че ако не вземам нищо за себе си на този свят, ще го имам в изобилие в отвъдния, но това е пълна глупост. Бог е отредил да се радваме на живота, а не да се превръщаме в жертви на околните.

Ели гледаше майка си и недоумяваше, от къде ѝ идваха тези мисли в главата? За нея тя бе свита, скромна, отдаваща предимство на другите.

Марта се опита да се надигне от възглавницата, но не успя. За това съвсем тихо промълви:

– Ели ……, – гласът ѝ звучеше глухо.

Дъщеря ѝ се наведе над нея, за да я чуе по-добре.

– ……обещай ми, че няма да последваш моя пример. Моля те не прави като мен …… Радвай се на живота, който Господ ти е дал …….

Петрана бе преместена в десетия си приемен дом. Тя бе неспокойно момиче и трудно се задържаше при поредните си родители.

Един ден Петрана попита учителя си:

– Ако повечето хора в обществото не вярваха в Бог, щяха ли хората все още да вярват в Бог?

Според Петрана хората вярват в Бог поради социални норми, а не поради истинска, лична вяра.

– Не знам, – призна учителят.

Откровеността на този човек накара Петрана да задава повече въпроси относно вярата и да търси Баща, когото винаги е искала.

Тя нямаше да намери този баща в следващия си приемен дом, където хората твърдяха, че са християни, а действаха насилствено.

– Изглеждаше, че християнството и разговорите за Исус са маски, които хората носят, за да скрият греха си, – казваше Петрана. – Аз не искам маска. Искам да бъда обичана такава, каквато съм.

В 13-ия си приемен дом Петрана намери търпение, доброта и искрена грижа. Нейната самотна приемна майка я заведе в здрава църква и направи лични жертви в името на новата си дъщеря.

– Спасението ми не се случи в един велик момент, а чрез малки чудеса, които постепенно разсееха везните на скептицизма, – споделяше по-късна Петрана. – Видях Бог по-ясно. Колкото повече време прекарвах сред хора, които преследваха благочестието, разбирах коя съм в Христос въпреки това, което бях направил и какво ми беше направено. Бащата, когото винаги съм искал, се оказа Бащата, който винаги е бил там, Бащата, който ми се разкри в един миг.

Минка се разхождаше с новото си малко черно кученце из двора. В едната си ръка малкото момиче държеше закуска, а в другата бонбон стърчащ на клечка.

Първоначално кучето и детето вървяха редом и се забавляваха, но ..…

Четириногият приятел взе да се плете в краката на Минка. Тя се ядоса и замахна с бонбона. Искаше ѝ се да го удари.

Кучето скочи и грабна бонбона.

Минка изненадано проследи бягството на новия си приятел.

След това разтърка очи и гръмогласно се разрева:

– Мамооо, Черньо ми взе бонбонаааа.

Едва ли щяха да спасят бонбона, но им трябваха цели пет часа, за да открият кученцето скимтящо и уплашено. То се бе свило на топка под стряхата на една изоставена къща.

Вместо да му се сърди Минка прегърна четириногото и тихичко му прошепна:

– Да беше ми казало, сама щях да ти го дам. Ти си добро куче и ще бъдеш моя най-добър приятел.

Ех, ако можехме, да прощаваме така лесно като децата.

Около Калина се бяха събрали малки момичета и момчета. Днес трябваше да се грижи за тях, докато родителите им бяха заети с други дела.

Тя ги наблюдаваше как весело тичат наоколо. Спират се. Навеждат се и с интерес разгледат нещото, което им е направило впечатление.

Калина ги привика край себе си . И те очаквайки нещо забавно се затичаха към нея.

Тя им се усмихна и ги попита:

– Какво обичате най-много?

– Шоколадов сладолед, – обади се Сашко.

– Торта, – придърпа рокличката си Лили.

– Моето куче Рита, – наежи се войнствено Магда.

– Футбол, – едва се чу тънкото гласче на Дечко.

Повечето от децата споделиха това, което най-много ги вълнуваше в живота им.

– Ясно е накъде отиват нещата, – плесна с ръце Калина. – Всеки от нас си има любима песен, музика, филм, … Но какво представлява любовта? Дали това е само чувство, която изпитваме, когато харесваме нещо, или е нещо по-различно от това?

– Истинската любов … жертва, – запъна се Мими.

– Любовта вярва в най-доброто у другите и им прощава, – отбеляза тежко Христо, не напразно го наричаха философа.

– Любовта е безстрашна и винаги поставя другите на първо място, – подскочи Рени.

– Спомняте ли си какво каза Исус за любовта? – попита Калина.

Настъпи мълчание, само няколко любопитни очи впериха поглед в нея.

– Той им каза да се обичат един друг, като им даде пример чрез Себе Си.

– Но това е много трудно. Как мога да обичам всички? – тихо каза Станимир.

– Така е, – съгласи се Калина. – Учениците не винаги се разбираха помежду си. Те идваха от различни места и имаха разнообразни идеи. И все пак Исус им каза, а и на нас казва, че трябва да обичаме другите, независимо дали са ни наскърбили или зарадвали.

През главите на децата минаха първо лицата на тези, с които се бяха сдърпали и си мислеха: „Как да го обичам? А, не …не мога“.

– Ние сме толкова различни, но Христос ни показа един нов начин да обичаме. Ако Го следваме ще успеем да се научим да обичаме като Него, – завърши Калина.

Децата ѝ повярваха, те много я обичаха и знаеха, че тя никога не лъже.