Съмнявате ли се че съществува такава? С нейна помощ може да успокоите малкото си момченце или момиченце. Да изразите това, което трудно можете да обясните на детето и да превърнете сълзите в усмивка.
Вълшебната пръчица е приказка, която можете да съчините за своето дете и то за тези събития, които се случват с вас в момента, за тези преживявания, за които искаш да поговориш с малкото си дете. Приказките наистина правят чудеса.
Представете си, целият ден детето е прекарало весело, имало е разходка, игра с любимите играчки, …. и изведнъш кошмар. Детето трябва да си измие ръцете, но то няма желание за това.
Ако в такъв момент се опитате да съчините подходяща приказка, цялото това „трудно изпитание“ ще се превръща в радост.
Например:
Живели някога две ръчички. Те ходели навсякъде заедно. Завирали се на невероятни места, а резултатът бил винаги плачевен. Ставали мръсни и много изцапани. Никой не искал да ги гледа такива.
Ръчичките погледнали към масата. Там покривката върху нея отразявала слънчевите лъчи и блестяла окъпана в светлина.
– Защо си толкова красива, – попитали ръчичките, – а нас никой не иска да ни погледне?
– О, аз оставям  водата и сапунът да излъскат лицето ми…
– Ох, водата….. неприатно, сапун… не-е-е, – развикали се ръчичките.
– Ако оставите водата и сапунът да измият набралата се мръсотия по вас, ще чуете каква чудна песен пеят. Водата ромоли, а сапунът тихо ѝ приглася.
– Но защо ние не ги чуваме?
– Чуват я само тези, които изпитват радост да бъдат чисти…..
Навярно смятате, че не умеете да съчинявате приказки. Но когато видите реакцията от „глупавата“ приказка, която сте съчинили, как въздейства върху детето ви, ще разберете, че тя съвсем не е била лоша.
Искрящите детски очи, полуотворената уста и очакването, за ново вълшебство, превръща нежеланите неща в игра.

Децата се бяха скупчили край учителката си. Тя се усмихваше на всяко от тях. Години наред им отдаваше цялата си нежност и любов.
– Деца, – каза тя, – днес е празник, какво си пожелахте да получите като подарък?
– Аз пожелах да има конструктор „Лего“, – пръв скочи Наско.
– Хубаво е, ако получа нова рокля, – плахо каза Зина.
– Е, ако можех да получа още някое интересно малко пухкаво животинче, – замечтано добави Весела.
Тя обичаше животните и си бе направила малък домашен „зоопарк“.
Всяко от децат пожелаваше на глас това, което най-много искаше да получи като подарък.
Диди стоеше отстрани и гледаше шумотевицата, но някаква тъга беше засенчила лицето ѝ.
– Диди, – каза топло учителката, – ти не искаш ли подарък?
– О, ако можеше, моят татко да не е болен и този…., – тя си спомни думата, – тумор да изчезне от него.
Учителката замълча. Погледна момиченцето и нежно добави:
– Може, за Него няма нищо невъзможно….., а нещо за себе си няма ли да поискаш?
Диди вдигна тъжните си очи и погледна уплашено учителката си:
– Ако пожелая нещо друго, татко ще остане ли така… болен?
– Не, не, мила моя, – успокои я учителката. – Той непременно ще изпълни всичко….
Учителката едва сдържаше сълзите си. Днес е празник. Трябва да се веселим и да се радваме. Исус дойде, за да отнеме болката и мъката ни и да ни дари с радост.

Веднъж един журналист правел анкета с група деца и помолил някое от тях да разкаже историята за Давид и Голиат.
Едно момиченце се престрашило и започнало да разказва:
– Давид бил добър човек и Бог много го обичал, но веднъж извършил нещо лошо.
На журналистът му станало интересно: „Нима на тези малките са им разказвали за Вирсавее?“
А момиченцето продължавало да разказва:
– Давид бил много висок на ръст и веднъж обидил малкия Голиат. Давид го ударил с камък по главата….

Болката беше притъпила сетивата ѝ. Златка знаеше, че край нея се движат хора в бели престилки, готови всеки момент да ѝ окажат помощ.

– Добре, вече сме готови, – чуваше тя окуражителе глас край себе си.  – Още едно напъване….браво, много добре, ето главичката се показва. Почини малко. Давай отново…хайде, точно така, браво, така….

Настана тишина. Болката изчезна. Златка отново различи очертанията на стаята. Симо, мъжът ѝ, се усмихваше. По лицето му се стичаха сълзи.

Чу се плач, остър, победоносен вик на новороденото. И тогава заваляха поздравления:

– Браво! Честито!….

До нея долетя глас:

– Три килограма и осемстотин грама, и цели 52 сантиметра. Каква е красавица само, – това беше гласът на медицинската сестра, която седеше през цялото време до нея, окуражаваше я, вдъхваше и увереност.

Симо целуна жена си и главичката на бебето, след това каза очарован:

– Обичам те!…- Задавен от сълзи прибави. – Много те обичам!

– Започвайте от сега да стягате сватбата, – пошегува се акушерката.

– Каква сватба? – недоумяваше Златка.

Но когато ѝ подадоха бебето тя трепна:

– Момиченце! Защо никой не ми каза?

Златка погледна мъжа си:

– Симо, разбра ли че е момиченце?

– Да, знам, – усмихваше ѝ се той.

– Нали …. нямаш нищо против, че не е момченце?

– Не, разбира се!

Той се бе привел към бебето, усмихваше му се и го галеше по бузката.

– Невероятна красавица е! Не мога да повярвам, – възторжено каза мъжът ѝ.- Да имам нещо против ли? Че защо? Момичетата са много по-забавни.

Златка погледна бебето и то я погледна. В този момент любовта сграбчи сърцето ѝ и го преобрази. Галеше малката главица на дъщеря си, гледаше малките ѝ пръсчета обвили показалеца ѝ и целия свят се промени.

Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.