Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Манол оглеждаше дърветата наоколо.

– Какво изучаваш ли ги? Или търсиш специално дърво? – попита го баща му.

– Търся гоферово дърво, – отговори синът. – Възможно ли е да расте някъде тук?

– От къде си прочел или чул за него? – бащата изгледа любопитно сина си.

– Ной е направил ковчега от гоферово дърво, – поясни Манол.

– Аха, – кимна с глава бащата, – Всъщност, никой не знае какво е това дърво. Някои предполагат, че е вид кипарис или елха.

– Интересно, не знаех, – отбеляза Манол.

– Защо Ной е построил ковчег, а не кораб, как мислиш?

Манол се замисли, а после предположи:

– Вероятно тогава така са ги наричали, не кораби, а ковчези.

– Чакай, – повдигна едната си ръка бащата, – ти да не свързваш корабокрушенията и смъртта на хиляди моряци с понятието ковчег? Я по-добре помисли, какво е неговото предназначение.

– Навярно да запазва всичко, което е вътре в него, – повдигна рамене Манол.

– А знаеш ли, че векове по-късно, когато Соломон строи храма за Господа, го облицова с подобни кипарисови или елхови дървета. И така Ноевият ковчег е първият преобраз на Божия храм!

– Какво излиза? – Манол погледна внимателно баща си. – Ной е първият строител на храм за Бога преди Соломон, така ли?

– Интересна мисъл, – почеса се по главата бащата. – Като се замисля, май имаш право.

Манол се ухили на баща си и двамата си плеснаха десните ръцете.

Данчо сподели:

– Израснах с мисълта, че греха идва от изкушението. Всеки един ден ходя на работа и тогава изкушението ще е там: красиво момиче ще мине покрай мен, приятел ще каже мръсна шега, копие от теста за следващата седмица ще попадне в ръцете ми.

– И какво правиш тогава? – започна пламенно Огнян. – Просто казваш „не“ или бягаш от него. Поражението води до грях.

– Проблема не е в изкушението, – заяви Васко.

– А в какво? – в един глас казаха Огнян и Данчо.

– Истинският проблем е в сърцето, където са нашите желания, – поясни Васко.

– Е, да, – съгласи се Данчо, – не можеш да се изкушиш да направиш нещо, което никога до сега не си желал.

– Така е, – съгласи се и Огнян, – желанието води до изкушение. – Не могат да те изкушат да ядеш риба или гъби, ако не ги обичаш да ги консумираш.

– Ако знаеш, че нещо е неприятно или вредно за теб,- засмя се Данчо, – изкушението изобщо няма да успее.

– Всичко, което изкушението може да направи, – поде инициативата Васко, – е да покаже възможността за изпълнение на съществуващите желания. Помисли за познатата примамка, която предлага изкусителят: „Знаеш, че го искаш“. Изкушението задържа обекта на нашето желание и се стреми да го направи още по-желан. Само когато гледаме какво искаме, а не на това, което правим, ще се доближим до мястото, където наистина се води битката за греха.

– Как се извършва промяната? По-точно как се трансформират желанията на сърцето ни? – попита Данчо.

Васко побърза да отговори:

– Единственият начин сърцето да бъде променено е чрез Словото. Наслади се на Исус и Той ще промени сърцето ти. Запомнете, само Бог може да извърши тази промяна.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Стефка плачеше. Тя седеше пред интензивното отделение на болницата. Страхуваше се за двумесечното си бебе. Белите му дробове бяха пълни с течност.

Лекарите ѝ бяха казали:

– Правим всичко възможно, но не даваме никакви гаранции.

Когато бе най-отчаяна, в главата ѝ премина изненадваща мисъл:

„Пей!“

– Как мога в това положение да пея, по-скоро ми се плачи, – изстена Стефка.

Въпреки това тя пусна по телефона си хваление, песни за поклонение на Бог. Това ѝ помогна през следващите три дни, който прекара в болницата.

В тези песни тя намери надежда и мир.

И Стефка разбра:

– Хвалението на Бога чрез песен не променя Него, а мен.

Въпреки че може да е трудно да хвалим Бог в болезнени моменти, това може да доведе до изменение в самите нас.

От отчаяние към надежда, от страх към вяра.

Малкото бебе бе възстановено по Божия милост.

Въпреки че не всички предизвикателства в живота ще завършат така, както се надяваме, Бог може да ни промени и да ни изпълни с нова радост, докато Му се покланяме дори в болката си.