Това е нещо като паралелна вселена, която се простира във всеки от нас. Тя може да се затегне или да те освободи. За нея можеш и да премълчиш или да я претвориш в буйни редове, изкласили като нива.
Когато пишете вие смело можете да разкриете своите мисли, възгледите си за живота, вашите впечатления, тайни и страхове си, скривайки ги в стихове или проза.
Писането е свобода на мисълта. То често прониква в света на мечтите, дори отвъд границите на адекватни идеи , но именно прескачането на тази граница на здравия разум и абсурда привлича.
Вие можете сами да създадете такъв свят и да го населите с хора, растения, гноми, ………
Можете да създадете идилия, която всеки момент сте способни да съсипете и да я превърнете в ад.
В този случай за вас е без значение, как ще реагират другите хора на вашето творение, но това не е, защото не цените чуждото мнение или сте егоист. И вие ще сте напълно прави.
Писането не е професия, в която трябва да следваш съветите на другите. Защото ако тръгнеш след критиците, ще загубиш свободата си да твориш, ще станеш пешка в нечии мисли.
Практикувайте това, което е в душата ви, пишете със сърцето си, не задържайте това в себе си.
И кой знае, вашето увлечение може да доведе до нещо по-голямо….

Животът в градовете изкуствено се усложнява. Единствения шанс на човек да не стане роб на съвременната икономика е да започне да работи върху себе си.
Когато човек попадне в естествената за него природна среда, мислите му стават светли и чисти. Много хора се притесняват, къде да започнат работа. Но е нужно всеки да създаде собствена атмосфера на живота си. В града това е невъзможно. За това човек трябва да се върне в естествената си среда. Да не плаща на съвременните робовладелци чрез кредити, ипотеки и наеми за скъпи жилища.
Ние сами си създаваме съвременната менажерия. Ако спрем да финансираме всичко това, системата ще умре или ще се трансформира в нещо друго.
Нима може така да живее съвременния човек? Да се съгласява с такива отвратителни условия?
Той има Божествена основа и възможност за развитие в Бога. Защо не се огледа и не стъпи на здравата основа?

Мъжът влезе в заведението. Огледа обстановката. Към бара приближи млад мъж и си поръча коктейл. Любопитството надделя у новодошлия и той попита бармана:
– Какво има в този коктейл?
Барманът погледна мъжа, усмихна се и учтиво каза:
– Захар, мляко и ром.
– И вкусно ли е ? – продължи с проучването мъжът.
Бармана беше в стихията си, та това е негов специалитет:
– Отлично! Захарта дава сила, а млякото енергия!
– А ромът? – попита мъжът, очаквайки да чуе нещо подобаващо и за тази съставка на коктейла.
Бармана се почеса по главата, след това приглади буйните си кичури и каза уверено, като човек врял и кипял в тези работи, който не търпи никакви възражения.:
– Ромът – това са мисли към, които се прилага сила и енергия.

Край пътя седели двама човека и разговаряли. От там минал един пияница и промърморил:
– Навярно се уговарят да отидат в кръчмата да изпият нещо по-силно…..
И той забравяйки за делата си се насочи към механата.
Край събеседниците преминал гуляйджия и рекъл:
– Тези хора не се стесняват да се уговарят посред бял ден да отидат в публичен дом. А с какво аз съм по-лош?
Изменяйки посоката на пътя си, той се насочил към квартала на червените фенери.
От тук минал и един добър човек, който казал:
– Ето хора, които са намерили време да поговорят за прочетена книга, за доброто и злото, а аз вече трети ден не мога да избера час да навестя болния си съсед.
Той отложи делата си и се забърза към съседа си.
За какво са си говорили тези двамата край пътя, не е ясно и едва ли ще узнаем, но своя свят ние създаваме чрез своите мисли и от това как разсъждаваме. В резултат на това, виждаме това, което искаме да видим. А с течение на времето, намираме това, което търсим…..

На един кораб веднъж избухнал пожар. Той плувал по канадските езера. Сред пътниците настанала паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома си. Той вързал съкровищата си на кръста, сложил спасителния пояс и така се надявал да доплува до брега.
Когато се готвел да скочи във водата към него притичало момиченце и отчаяно завикало:
– Спасете ме! Нямам баща, който да ми помогне. Аз съм сама и не мога да плувам. Моля ви, спасете ме!
Прекрасното детско лице било обляно в сълзи. Две уплашени очи гледали умолително златотърсача. Той погледнал товара си и нежната детска ръка, която се протягала към него. В главата му засвяткали, като светкавици в буря, противоречиви мисли:
„И двете не мога да спася! Трябва да оставя златото или детето!“
Решително хвърлил товара си в езерото и хванал момичето за ръка.
Скок. Неимоверни усилия и отчаяна борба. Накрая доплувал до брега. Излязъл на брега и изпаднал в безсъзнание.
Когато дошъл на себе си, момиченцето стояло до него и му разтривала гърдите. Сълзи се стичали по нежното му личице. Колко скъпо му било сега това дете. Той го бе спасил с цената на съкровищата си,  които изгуби, а те са събирани с тежък труд, в течение на много години.
В света се чуват милиони гласове, вопли на наранени сърца, гинещи в греха и множество пороци. Чувате ли ги? Те молят!
– Помогнете ни! Спасете ни!
Изхвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпи! Покорете се на Господа и Той ще ви направи оръдие за спасение на хората.