На крайбрежната улица духаше студен вятър. А от другата страна на реката се виждаха много бягащи хора….
Вероятно разгонват пак някой митинг. Отново политика! Кога хората ще разберат, че ги манипулират? Умело се използва чувството за принадлежност към „стадото“, вярата в човека, който ще промени обстоятелствата или утвърждаване на идеалите на демокрацията.
Демокрация! Самата дума е направена от своята противоположност. В устата на обвинителите се превръща почти в ругатня.
Ако проследим историята на човечеството, ще забележим как хубавите идеи се извращават до неузнаваемост. Как хипнозата на правилните думи ни карат да не забелязваме най-очевидната лъжа.
От всички страни смятани за демократични, може би Швейцария има само това право. Страната се управлява от федерален съвет състоящ се от седем човека. Всички важни решения се приемат само чрез всенароден референдум. А у нас? Народът е като глупак в ръцете на политиците.
А хората вярват……. Вярват, че от тях нещо зависи. След като се убедят в поредната измама, осъзнават се, „чешат се по главата“, търсят виновните и … всичко започва отначало.
Властта е най-страшния наркотик. Жаждата за власт не може да се утоли. И избраните президенти, министър председатели, кметове… разкъсват страната на късове.
Не вярваха, че това ще дойде, нали всички гласуваме за мир и благоденствие…

Ние всички знаем закон за естествения подбор на Чарлз Дарвин. Според него всички същества са произлезли от някакви първородни клетки, които се делили и вървели по своя еволюционен път. Това довело до голямо разнообразие на видовете. Всеки от тях си имал свой собствен начин за самосъхранение и самозащита.
Един от начините да оцелее капината са бодлите й. Те предпазват цветовете и плодовете й от нападение. Добър пример за такава защита са кактусите.
Когато костенурката почувства опасност тя се крие под черупката си.
Трети пример на успешна стратегия за оцеляване е огромния размер и несравнимата сила на слона. Той е спокойно тревопасно животно, което никой не закача, докато не го закачат. Слонът не се страхува, от никого и за защита не са му нужни нито бодли, нито черупка.
Ние, хората също имат различни защитни механизми. Загрижени сме повече за психическото си оцеляване, отколкото за физическото. Страхуваме се да не претърпим емоционална болка или обида. Ние имаме много страхове и слабости. Чувстваме се уязвими и неприети във враждебно обкръжение. Някои от нас имат емоционални механизми за защита, като растенията наподобяващи тръни.
Понякога, за да защитим нашето меко и чупливо  „аз“, ние крещим, обвиняваме и критикуваме околните. Ставаме саркастични, за да държим другите на разстояние. Така се чувстваме в по-голяма безопасност. Със всичко това казваме: „Погледни, колко съм страшен „?
Други реагират на емоционалните заплахи, като се скриват в „черупката“ си, като демонстрират безчувственост.  Но в такава обвивка оставаме самотни и изолирани.
Малцина от нас чувстват вътрешна сила, мир и хармония в себе си. В този случай ние можем да пренебрегнем обидите и нападките от страна на другите, както слона не вижда комар на гърба си.
Именно тогава ше можем да поддържаме вътрешния си мир и няма да участваме в малките и недостойни игри за самоутвърждаване, на който другите играят. Ще се научим да разбираме и да прощаваме.
Какво сте вие кактус, костенурка или слон?

Един човек седял в чакалнята и чакал влака. Това не бил обикновен влак, а влак на щастието, който щял да го отведе далече в страната на спокойствието, мира, хармонията и любовта.
В чакалнята пейките били неудобни, но човекът бил готов да претърпи тези неудобства, заради бъдещото щастие. Близостта с някои пътници създавала много безпокойства, но човекът не можел да напусне чакалнята, защото се страхувал да не пропусне съобщението за пристигането на неговия влак. И какво са „неудобните съседи“ в сравнение с новия живот, който го очаквал.
Въздуха в чакалнята бил спарен, но човекът се надявал, че само след минута ще обявят пристигането на влака и тогава той ще се освежи със чист въздух.
Влакове имало много, но нито един не бил подходящ за него. Един вървял твърде бързо, друг прекалено бавно, трети бил много скъп, четвъртият бил само със запазени места, петия твърде шумен, шестия стоял на перона само две минути, седмия бил твърде дълъг…
Всички съседи чакащи в залата отдавна се бяха разпръснали, дошли нови пътници, а човекът все чакал и чакал.
С течение на времето, очите му загубили предишната си яснота. Станало му трудно да различава номерата на идващите влакове. Слухът също го подвеждал. Вместо:“Влакът пристига на втори перон“, той чувал: „Сега е подходящия момент, за де се промени всичко“.
Отслабналите мускули трудно се подчинявали на човекът, когато се изправял да погледне щастливците, които отивали за следващия влак.
Състрадателните работници на гарата хранили старика, който повече от половин век прекарал на пейката в очакване на влака на своето щастие. Влак, който никога не пристигнал…

В аптеката влязло малко момиченце. Аптекарят я погледнал учудено и попитал:

– Дете какво искаш?

– Мир за сърцето на майка. Тя е много болна и нищо друго не може да ѝ помогне.

– Сара, – викнал аптекаря – ела по-бързо, тук има нещо по твоята част.

В аптеката влязло младо момиче:

– Какво искаш, татко?

– Тук има едно малко момиче, на което аз не мога да помогна. Може би ти ще можеш.

Тона му бил леко ироничен. Сара учудено погледнала момичето.

– Искам да купя мир за сърцето на мама, за тази монета, – и подало на Сара десет цента.

– Монетата нека остане у вас. Сърцето може да получи мир и без заплащане.

Сара облякла палтото, сложила шапката и взела в чантата Библията си.

– Ще дойда с теб при майка ти и ще разберем от какво точно се нуждае.

Купувачите идвали и си отивали, аптекарят им продавал от лекарствата си, а в главата му звучали думите: „Нищо друго не може да ѝ помогне освен мир на сърцето…. Мир на сърцето може да се получи и без заплащане…“. Най-много от това се нуждаел самият той.

– Можа ли да дадеш някакво лекарство на болната? – попитал аптекаря дъщеря си, когато се завърнала.

– Нейното лекарство беше вече приготвено и аз се радвам, че тя го прие.

– А какво ѝ даде?

– Очистване в кръвта на Агнеца Божий, – тихо и сериозно отговорила тя.

Скоро бях болна. Болестта толкова силно ме бе смачкала, че не бях в състояние да върша нищо, а тялото ми се гърчеше от непрестанната болка, Лечението вършеше своето и имаше резултати, но за това беше нужно време.
Като безкрайна река течаха минути, часове, дни, седмици, но монотонността на ежедневието бавно ме убиваше. Болката бе непоносима и единственото, което можеше да ме отвлече от физическото ми страдание беше четенето на книги,
Мислех си, коя е причината толкова много да обичам книгите? Нали те ни извеждат от реалността и ни потапят в някакъв измислен свят. Но именно тук ни е хубаво, защото по-добре разбираме хората, техните проблеми и желанието да общуваме с тях се засилва.
Книгите са станали наши приятели, защото излъчват мир, любов и доброта, Тук никой не те обижда, не те наранява. Днес, като никой друг път книгите са станали необходимост за нас. На кого те са нужни? На децата ни, на всеки, който търси истината и отговора на вечните въпроси.
Книгата те кара да размишляваш, съпоставяш, съизмерваш. От средата на многомилионния боклук изпълващ развлекателни и интелектуални издания, трябва да отделиш късчета, които да станат твоя духовна храна. Книгата като перлена огърлица украсява живота ти, тя е твоя мъдър съветник, добър събеседник и утешител на измъчената ти душа.
Книгите пронизани от любов към хората и техния Творец, за много ще станат опора в трудния път на живота. Те са пристанище на мир и доброта за всеки от нас.