Асен се събуди и се огледа наоколо. Разбра, че е сънувал и бавно започна да си припомня това, което бе видял насън.
Беше отново в родното си село. Стоеше на брега на реката. това, което видя силно го изненада.
От коритото на реката бликаше фонтан и той знаеше, че това е минерална вода. Дебелината на струята бе колкото китката на ръката му.
Той стоеше зашеметен от видяното. Поколеба се, но нагази в реката, водата му бе до колене.
Наоколо се носеше бяла пара и миризма на сяра. Протегна ръка, но не посмя да докосне фонтана.
На брега го чакаха хора. Не си спомняше кои бяха точно, но ги познаваше.
Асен отново погледна мястото и се сети, че преди много години тук искаха да направят център с модерна сграда за читалище.
Дърветата и всичко друго бяха като едно време.
Асен прецени на ум, че от мегдана до фонтана няма и двеста метра. Погледна хората, които го бяха наобиколили и без колебание каза:
– Започваме!….. От утре започваме…
Хората закимаха одобрително. Лицата им бяха радостни. Те се усмихваха.
Странен сън. Асен се опита да влезе в ролята на Зигмунд Фройд, но в крайна сметка повече разчиташе на интуицията си, тя никога не го бе подвеждала до сега.
Фонтанът, минералната вода, мястото определено за читалище, средище на духовния живот в селото, не това не беше случайно.
Това бе една погубена народна мечата.
Той знаеше вече какво му бе казал съня. Неговите ръкописи, които бе дал в редакцията, щяха да действат като целебен извор. Думите му щяха да събуждат, подбуждат и възпламеняват съвести, които отдавна бяха заспали.
– Дай, Боже, и за нас да настъпят по-добри дни, – усмихна се Асен на себе си.