Марин пътуваше със дъщеря си Камелия. Така се случи, че им бяха дали билети за места, които не бяха едно друго.

Между тях седеше един едър господин.

Марин учтиво го помоли:

– Господине, може ли да си разменим местата. Ние сме баща и дъщеря. Нали разбирате ….?

Мъжът нищо не отговори, но не се и премести.

Бащата и дъщерята останаха разделени.

Марин се бунтуваше вътрешно:

– Само да мине покрай мен ще го спъна …

Това не бе единствения план, чрез който той искаше да му отмъсти.

По едно време бащата забеляза, че дъщеря му предлага част от геврека си на „неразбиращия“.

Той се възмути, но не на глас:

– Какво? Тя споделя храната с врага си?

Малко след като си поделиха геврека Камелия и господина заспаха, а Марин нервно се вгледа в дъщеря си.

Изведнъж лицето му просветля и той осъзна:

– Всички тук сме под благодат и трябва да я споделяме с другите. Чудесен урок ми предаде Господ чрез дъщеря ми.

Когато се окажете до човек, който не ви допада, не го затруднявайте, а споделете с него благодатта, която сте получили от Бога.

Стела очакваше дете. Обикновено познатите ѝ правеха парти в чест на още нероденото, но тя имаше друга идея.

Наистина покани няколко от приятелките си, но ги уведоми предварително:

– Искам къщата да бъде почистена, за да бъде напълно готова за новия наемател. Ако сте съгласни с идеята ми заповядайте у дома.

Всяка от поканените на това необикновено парти носеше парцали, четки, дори кофи и метли. Всички бяха се приготвили за работа.

След много търкане, миене, лъскане, боядисване и смяна на декорация, оформяйки необикновен дизайн, къщата на бъдещата майка бе подредена.

– Е, поне свършихме нещо полезно, – отбеляза Мила.

– По-забавно е от това да гледаш, как рожденик отваря подаръците си неопределено дълго време, – отсече Станимира.

– Явно не съм сбъркала с почистването, – усмихна се доволна Стела, – а сега бързо заемете места край масата в кухнята.

Последва вечеря изпълнена с веселие, смях и бърборене.

Марко погледна снизходително Емил, който четеше Библията и го попита:

– Не ти ли омръзна да четеш тази книга? Нали знаеш какво пише по-нататък?

– Когато я чета, откривам нещо ново за себе си, – отговори Емил.

– Чак пък толкова? В нея пише едно и също, – повдигна вежди изпитателно Марко.

– Тя е като непресъхващ кладенец с жива вода, – обясни Емил.

– Жива вода? Ти се шегуваш! Къде си видял такова нещо?

– Изглежда знам всичко, – неловко се усмихна Емил, – познавам текста, някои места знам наизуст, но …

– Нещо не си доразбрал? – опита се да му помогне Марко.

– Сякаш ми се отварят нови хоризонти. По-ясно разбирам отделните пасажи и ги свързвам с живота си, – поясни Емил.

Марко изкриви физиономията си иронично и щеше да започне да се смее на глас, когато Емил го закова с думите си:

– Освен това човек не само трябва да чете тази книга …

– Какво друго можеш да правиш с нея? – прекъсна го Марко.

– Трябва да се изпълнява написаното в нея. Това е правилния начин на четенето ѝ, – наблегна Емил.

– Ти си я чети и си блъскай главата, – завъртя ръка Марко. – Мен ми стигат и комиксите. Там има повече картинки и много малко за четене. И никой не те кара да правиш това, което гледаш и четеш.

Двамата имаха съвсем различен поглед върху нещата.

Вие, кого ще подкрепите от тях?

Странно, но и днес Пепо и Дони дискутираха темата за любовта. Като че ли нямаха друго за какво да говорят.

Може би имаха право.

– Нашият свят търси любов, – заяви категорично Пепо.

– Като човешки същества ние искаме да обичаме и да ни обичат, – уточни Дони.

– Но ние търсим любовта на грешните места, – плесна с ръце Пепо.

– Как така? – разтърси глава Дони. – Не я ли търсим у родител, дете, съпруг или приятел? В това не виждам нищо лошо.

– Да, но родителите ни остаряват и умират, – възрази Пепо.

И продължи да изброява:

– Децата порастват и заживяват свой собствен живот. Понякога съпрузите са твърде заети с бизнес или са много уморени. А приятелите ни често постъпват егоистично.

– Кой може да разбере нуждата на човешкото сърце? – разпали се Дони. – Кой може да задоволи това в нас? Къде можем да намерим истинската любов?

Двамата замълчаха и се замислиха сериозно.

Изведнъж Пепо подскочи и възкликна:

– Любовта се намира в сърцето на Бога, а Той я излива в нас.

– Прав си, – съгласи се Дони. – За това не бива да я задържаме само за себе си, а трябва да я споделяме с другите около нас.

Знаете ли кой е Джеймс Уорън?

Най-обикновен годишен консултант по работна сила, но …

Веднъж той забеляза жена, която седи на земята, докато чакаше автобуса.

– Това е недопустимо, – каза си той.

Тогава двадесет и осем годишният консултант намери малко дървени отпадъци, направи пейка и я постави на спирката.

Осъзнавайки, че на много от автобусните спирки в града му липсват места за сядане, той направи още една пейка, след това още няколко, като на всяка от тях надписа „Бъдете добри“.

Когато го попитаха:

– Защо правиш това?

Той отговори:

– Искам по някакъв начин, да направя живота на хората малко по-добър.

Такова действие може да се разбере лесно. Просто този млад човек изпитва състрадание към хората.

Състраданието е толкова силно чувство, че ни кара да предприемем действия, за да посрещнем нуждите на другите.

Навсякъде около нас има нуждаещи се и Бог ще ни обърне вниманието ни към тях .

Тези нужди могат да ни мотивират да приложим нашето състрадание в действие, за да се насърчат другите, докато им показваме любовта на Христос.