Як младеж с весел перчем и нахакан вид влезе в работилницата на майстора и безгрижно каза:
– Аз съм момчето на Еньо. Ето, до довечера гледай да ми направиш часовника.
Майсторът избърса очилата си, вгледа се в младежа и си помисли: „Кой бе тоя Еньо?“ Но от страх да не сбърка си премълча. Наведе се над донесеният часовник и ръцете му започнаха да пипат бързо и отмерено, а на младежа кимна и каза, че до довечера всичко ще е готова.
Младият човек продължи разходката си и се спря в обущарницата. Щом влезе мъж на средна възраст намръщено го посрещна. Младежът му се ухили и надменно каза:
– Аз съм момчето на Еньо, гледай до довечера да ми поправиш тези обувки. Майсторът, не знаеше кой е този Еньо, но си премълча.Току виж се оказал някой важен началник, иди че после се оправяй. Мъжът изсумтя и недоволно добави:
– Добре.
На тази сцена присъстваха двама младежи. Беше им интересно, що за птица е този.
Вечерта седяха в близката кръчма със свои приятели. Изведнъж вратата се отвори и влезе техния познайник от обущарницата си. Посбутаха се и попитаха приятелите си, дали някой го познава. Едно от момчетата се оказа, че е от неговото село. Тогава единият от двамата „свидетели“ нетърпеливо попита:
– А, какво работи баща му?
– Шофьор е към кооперацията….

Скулпторите на Мотохико Одани поразяват със своята псевдодинамичност, за да ги разбереш, трябва да ги разглеждаш отблизо.
Мотохико е роден в Киото.  Завършил е Токийския институт и веднага след  дипломирането си е намерил призванието си, да създава необичайни „живи“ скулптори.
Вдъхновение японецът е почерпил от работите на големия майстор на „живи“ футуристични скулптури от края на XIX век, италианеца Умберто Бочиони.
Скулпторите на Одани са направени от различни материали, основно от парафин, стомана и армирани специални пластмасови влакна, които предават необичаен вид на отделни части от скулптурата, приличащи на развяващи се от вятъра нишки.
Скулптора смята, че днес е малко да бъдеш оригинален, трябва да имаш индивидуален стил и собствен почерк, тъй като зрителите са преситени от всевъзможни видове и жанрове в съвременното изкуство, непрекъснато плодящи се и то с невероятна скорост. Трудно ще заинтересуваш хората с нещо обикновено или приличащо на създадено от някой друг.
„Обикновеността“ на скулпторите на Мотохико Одани  не издават особен аромат, но по характерните си черти ярко се отличават от творбите на другите творци. Явно японецът твърдо следва своя творчески път, което съответства на това, което говори.

Един голям шоколад може да бъде не само шедьовър на кулинарното изкуство, но и средство за придвижване. Начина да плаваш на такъв сладкиш са демонстрирали френски сладкари, които устроили в град Кимпо уникална шоколадова регата.

Веднъж на 56 годишният Жорж Ларникол, френски майстор на сладкарски изделия му дошла идеята да поплува по реката с шоколадова лодка. Възможността да създаде такова сладко чудо му дали непродадените запаси, които били около 1 200 килограма.

За разлика от трите мъдреци, които се отправили по море в една купа,  Ларникол успял да акостира на пристанището в Конкарно.

Но това не била единственaта шоколадова лодка. Майсторът създал още седем такива, напълно достатъчни за една фрегата. Тя стартирала от френския град Кимпо и привлякла вниманието на хиляди хора. Какво ли не изобретяват хората, но шоколадовата регата е най-вкусната от всички възможни предложени и небивали състезания.

Всяка „шоколадка” била направена от 450 килограма непродаден шоколад. Сладките съдове плавали с кафяви платна, на които било отбелязано логото на Жорж Ларникол.

Трябва да признаем, че не всяка от седемте лодки е стигнала финала. Три от тях са потънали. Когато потомците ни решат да си припомнят старите времена и да почистят коритото на река Оде, ще могат да се „насладят” на славата си.

Зрителите предполагат, че тази акция е предприета с цел да се рекламира известното сладкарско изкуство на Ларникол, но нима това е лошо?

Следващото плаване на шоколадова регата е запланувано в края на юни 2012 година и ще се проведе в Брест.

Смешни, забавни, необичайни и дори безполезни можем да наречем керамичните съдове, които прави скулптурката от Амстердам Моника Гусен.

Нейния дизайн може да се нарече игров, един вид спорт, в който тя е истински майстор.

Може би скулптуните съдове на Моника действително са безполезни, но са толкова забавни, че когато ги гледаш не можеш да не се усмихнеш.

Хумористична нарича своята керамика и самата авторка. Идеята за превръщането на чайници, чаши, чинии, купи и други в забавен предмет на изкуството, дошла внезапно и така я завладяла, че не могла да спре. Новите проекти гъмжали в главата й.

Едва успява да претвори част от тях, но искрено желае да зарадва себе си и другите хора.

Майсторът със сложното китайско име Чжан Де Чун се опитва да възроди едно полузабравено древнокитайско изкуство. То е свързано с направа на картини, по точно портрети, от човешки коси.
В Китай тази техника се нарича Мо Шу или „Черни бродерии“, тъй като косите на китайците са черни, а от тях са изработени съответните портрети.
Китайският майстор се смята за единственият в света, владеещ  това изкуство. Неговият учител отдавна не е между живите, а да си намери ученици се оказало много трудно, тъй като техниката се оказала изключително сложна.
Опитът на майстора е солиден 54 години.
За сега търси ученици, на които да предаде майсторството си.