Теодор бе само на три години, но ходеше с майка си да разтоварва хранителни стоки от микробус за нуждаещите се в района.

Една неделя майка му каза:

– Днес няма да ходим, защото микробуса се е развалил.

– О, не, – възкликна с тревога малкият Теодор. – Как ще доставят храната на хората?

– Трябва да се съберат пари и да се купи нов микробус, – обясни майка му.

Теодор се усмихна:

– Аз имам пари.

Той излезе от стаята си и след малко донесе пластмасов буркан пълен с монети. Богатството на Теодор бе около 30 лева.

Въпреки, че малчугана нямаше много, Бог събра жертвеното му приношение с даренията от други хора. И така бе осигурен нов микробус, който обслужваше района.

Малка сума, предложена щедро, винаги е повече от достатъчна, когато се постави в Божите ръце.

Когато се фокусираме върху това, което нямаме, рискуваме да пропуснем да гледаме как Бог прави велики неща с това, което имаме.

Игнат бе палаво момче. Вършеше лудория след лудория.

Днес майка му забеляза, че от шкафа липсват голямо количество вафли и тя попита сина си:

– Игнате, знаеш ли че Бог е бил тук, когато си взимал от вафлите без разрешение?

– Да, – съвсем невъзмутимо отговори момчето.

– Не разбираш ли, че Той през цялото време те е наблюдавал, какво правиш?

– Да.

– А какво би ти казал, как мислиш?

Игнат хитро се усмихна и каза:

– Той би ми казал: „Освен нас тук няма никой, вземи малко и за мен“.

Майката удивена плесна с ръце.

Какво можеш да да кажеш в такъв случай?

След обяд мама взе Катя от детската градина. Малкото момиченце веднага започна да разказва на майка си, какво ѝ се е случило през деня.

Внезапно Катя млъкна. Майка ѝ отдели поглед от своя телефон и попита:

– Какво става, Кате? Нещо не е наред ли?

Младата жена се опита да прегърне дъщеря си, но детето се отдръпна.

– Ти обичаш своя телефон повече от мен, – разкрещя се Катя. – Постоянно гледаш в него и пишеш нещо. Ти изобщо не ме слушаш.

В последно време телефона е често в ръката на майка ѝ, но това е свързано с новата ѝ работа.

Катя изобщо не иска да знае това. Тя желае майка ѝ да бъде с нея, а не с телефона си.

Младата жена се смути. Тя бе решила, че може да отговаря по телефона и едновременно с това да слуша и дъщеря си, но …

– Извинявай, прости ми, – каза нежно майката на Катя. – Да, не те слушах внимателно, но това, което пишех на телефона бе много важно ….

Когато видя нацупената физиономия на Катя, майка ѝ добави:

– Но ти си най-важната за мен и аз много те обичам.

Двете се прегърнаха и Катя се успокои.

Майката обеща:

– До края на деня няма да се занимавам с телефона си.

Катя се усмихна.

След което майка ѝ написа бързо съобщение:

„Ще бъда на разположение довечера“.

И прибра телефона в чантата си.

Катя чу как възрастните си говореха за по-малкият ѝ брат:

– Какво да се прави? На Стоян му е вързан езика.

И тя си представи нещо вързано в устата на брат ѝ.

– Глупости, – каза си тя. – Такова нещо не съм видяла в устата му. Има си език и зъби, както всички.

Един ден не се стърпя, доближи се до майка си и тихо я попита:

– Какво означава да си с „вързан език“?

Майка ѝ веднага се досети, че пак е подслушвала, но нищо не е разбрала.

– Това е състояние, в което някой се е родил – и тя погали дъщеря си по главата. – Това му пречи да се храни, но още по-лошо е, че го възпрепятства да говори.

– Питах чичо Сашо комшията. И той ми каза, че става въпрос за човек, който е срамежлив и не му достигат думи да говори, – смутено обясни Катя.

– Е, понякога като не знаем какво да кажем, ни се смеят, че ни се е вързал езика, – усмихна се майка ѝ.

– Какво ще стане със Стоян? – попита притеснено Катя сещайки се за малкия си брат.

– Не се тревожи за него. Предстои му операция и се надявам всичко да свърши благополучно, – успокои я майка ѝ.

– А аз какво да правя, за да не ми се „връзва езика“?

– За това ни помага Божия Дух. Той ни утешава и ни помага да оформим болката, объркването и разсеяността си с ясни думи, които се движат от сърцата ни към Бога и другите хора.

Чу се детски плач. Въздъхнаха облекчено:

– Най-после се роди.

И тогава дойде първото разочарования. Малкото красиво момиченце, което току що се бе родило, нямаше крака.

Майка ѝ я изостави в болницата и с насълзени очи каза на персонала в родилното.

– Не мога да се грижа за нея. Това ще бъде убийствено за мен …

Нарекоха я Рени. Тя бе настанена в дом за изоставени деца.

Момиченцето бе любвеобилно и не разбираше каква мъка го очаква.

Когато осъзна положението си, болка преряза сърцето ѝ.

– Ще се намери ли някой да ме обича такава? – питаше Рени. – Кой би осиновил дете без крака?

Намериха се и такива.

Младо семейство, което не можеше да има деца, веднага харесаха малкото сакато дете. Те го обгърнаха с любов и се стараеха да не обръщат внимание на недъга му.

Осиновителите ѝ и помогнаха да осъзнае, че тя е такава, поради някаква причина.

– Бог има план за живота ти и ще те използва мощно, – насърчаваха я те.

Те я учеха:

– Никога не казвай „не мога“, – поощряваха я те и ѝ вдъхваха смелост за всяко начинание.

Рени стана акробат. Когато бе облечена в блестящ костюм и се рееше във въздуха, на никого и през ум не би му минало, че тя няма крака.

Постепенно тя започна да се справя с предизвикателствата.

А по-късно мотивираше другите край себе си:

– Щом аз мога да се справя с това и вие ще можете да преодолеете препятствията пред вас.

Може за околните да изглеждаме неспособни и неподходящи, но Бог ще ви използва и такива.

Ние всички сме тук на земята с определена причина и Бог милостиво ни помага по пътя ни.