Имало едно време една майка. Тя толкова обичала дъщеря си, че не ѝ отказвала нищо.

Една нощ докато детето вървяло в градината, зърнало луната и пожелало да я има.

Много пъти майката се опитвала да обясни на момиченцето си:

– Мястото на луната е на небето. Не можеш просто да я откъснеш от там и да я вземеш в ръце.

Но като всяко малко дете, дъщеря ѝ не разбирала, че луната не принадлежи на никого. Продължавала да я иска и плачела.

Какво можела да направи майката?!

Накрая донесла една кофа с вода и посочила на детето отражението на луната в нея.

– Ето я твоятя луна, мила моя.

Възхитено, момиченцето дълго си играло с отражението и наблюдавало вихрения танц на водата.

Тя се заизкачва по стълбите с малки леки стъпки, като придържаше с пръсти роклята си.

– Браво! – каза й красива жена, която беше седнала сред цветята.

– Упражнявах се да вървя бавно, – отговори тихо тя.

– Какво си решила да правиш? – попита съпричастно жената.

– Искам един ден да вървя като теб, мамо, плавно и грациозно.

Лицето на жената се вкамени. Тя се приближи към момиченцето, наведе се над главата му и каза:

– Няма значение как ходиш, миличка.

– Така ли? – невярващо попита детето.

Тя бе дребно момиченце. Изпитваше болка не толкова от ширината на крака си и стегнатата обувката, нито от отражението в огледалото си, а от тъгата в очите на майка си, когато се споменеше за крака й. За това обикновено избягваха тази тема.

– Не, наистина ….. Благодарна съм, че можеш да ходиш изобщо, – и майка й се усмихна с обичайната си лъчезарност.

Детето не смееше да помръдне, опасявайки се, че чрез диханието си ще пропусне мига. Майката се наведе, целуна я  и разсипа косите й по лицето.

– Хубаво е, че някой може да се наслаждава в такъв горещ и задушен ден, – прокънтя смехът на жената.

Детето усети как майка му се отдалечава плавно, ефирна като слънчев лъч.

Майка с петгодишния си син се връща от църква. В клоните на едно дърво запя малка птичка. Майката желаейки да  обърне вниманието на сина си и да му покаже певеца в клоните, казва:
– Мишо, погледни на дървото! Виж какво има там!
Синът без да погледне, отегчено казва:
Знам, мамо, там е Закхей!

През следващата година в живота на Тони настъпи благодат. Той беше останал само с брат си и баща си, майка му беше починала преди 9 години.

В дома им дойде Ева, албанска емигрантка, малко грозновата с къдрава, тъмна коса и енергия за двама. Тя излъчваше топлина, която разсейваше мрачната атмосфера, която беше създал баща му.

Говореше, когато баща му мълчеше, а вечер на двамата с брат му пееше песни. Тони чувстваше утеха от разливащия се мелодичен глас.

Ева имаше силен характер.

Когато Тони с брат си лягаше вечер , тя идваше завиваше и ги целуваше. Всяко от децата очакваше с нетърпение тази целувка, като кутре млякото си.

Мащеха ли? Не! Тони отново беше намерил своята майка.

Тази интересна история е започнала с това, че Michelle Parden решила да приюти малки котенца и да им намери нов дом.
Нейният питомец Hammie веднага забелязал „новодошлите“ и с радост приел рижите скоро родени котета.
Michelle Parden била удивена от поведението на булдога. Видимо той бил мил и сякаш имал намерение да замени майката на тези малки създания.
Котетата и техния защитник изглеждат много сладки.
Котетата били родени от скитаща котка. Малките били намерени в  Валпарайсо, Небраска.
Хубавото е, че котетата са попаднали в ръцете на обичащ животните човек.