Климент и съпругата му Жанет обикаляха малките магазинчета на занаятчийската улица, търсейки специална картина, която да окачат в хола си.

Двамата ровеха на различни места в малка закътана постройка, която трудно можеше да се нарече магазин, когато Жанет извика:

– Намерих го! Това е. Ела да видиш.

Климент неохотно спря издирването си и се приближи.

От дясната страна на керамично произведение бе написана думата благодат, но на лявата имаше две дълги пукнатини.

– Колко жалко, – сбърчи нос Климент, – счупено е.

Двамата продължиха да търсят подобно произведение, но искаха да няма пукнатини по него. За съжаление не успяха да намерят такова.

Изведнъж Климент се усмихна и тържествено заяви:

– Не! Точно в това е смисълът. Ние сме счупени и точно тогава идва благодатта. Това е.

Жанет плесна с ръце:

– Страхотна идея. Изобщо не бях се сетила за това. Купуваме го.

Когато стигнаха до мъжът, който обслужваше магазинчето и заявиха, че искат да купят керамичното произведение, той възкликна:

– О, не! То е счупено.

– Ние също сме такива, – едва доловимо прошепна Климент.

Мъжът ги изгледа смаяно, но им продаде счупеното керамично произведение с голяма отстъпка.

Какво всъщност означава „да си счупен“?

Борим се в този живот и изведнъж осъзнаваме, че колкото и да се опитваме, да поправим нещата, те не се подобряват, а напротив влошават се.

Тогава едва признаваме, че имаме нужда от Бог и от Неговата намеса в живота си.

Бог желае да ни изцери от нашето „счупване“ със Своята благодат.

Венета се прибираше у дома. Качи се на маршрутката и потегли. Оставаха ѝ още две спирки, когато видя човек лежащ на асфалта.

Той бе на средна възраст, облечен прилично. Изобщо не приличаше на пияница или скитник. Дори очила имаше на лицето си.

Венета бързо слезе от колата.

Човекът бе изпаднал в безсъзнание. Не реагираше на докосване и повикване.

„Нима само аз съм забелязала човекът лежащ на асфалта“? – помисли си тя.

Огледа се наоколо, но видя само забързани хора.

„Нима е мъртво пиян? – продължиха неспокойните ѝ мисли – Изключено. Хора, кажете как поставяте диагноза на един паднал човек, докато минавате край него. Ами ако това е инсулт?“

Докато чакаше бърза помощ от там минаха стотици хора.

Искаше ѝ се много по-бързо да дойде линейката и лекар да се погрижи за този нещастен човек.

„Нима тези хора наоколо имат проблем със зрението“? – отново възнегодува тя.

Помогна и млад човек, който излезе от едно малко магазинче. Тя бе забравила, как се вика бърза помощ по телефона, та той звънна вместо нея.

– Благодаря ви, – каза Венета.

– За какво ми благодарите? И аз съм като вас минаващ от тук.

Тя не можеше да не благодари, защото в тази ситуация се чувстваше безпомощна и сама.

От ближния зависи нашият живот. А кой е нашият ближен? Това не са ли хора, които се нуждаят от помощ ни?

Неприятно е, когато отскочиш до малко магазинче или павилион и те срещне надпис: „Отивам до склада“, „Ще се върна скоро“ и т.н., но това „скоро“ понякога се проточва до час-два.

Тъй като на много места работи само по един продавач, а понякога той трябва да отиде до тоалетната, човекът който работи в магазина оставя бележка „скоро ще се върна“, но и това не помагана нетърпеливия клиент.

Ето как са решили проблема в един магазин в Израел, където работи само един човек.

Той оставя бележка: „Ще се върна след седем минути“. Разликата не е голяма  в сравнение с другите съобщения, но все пак се получава.

Ще попитате: „Защо 7, а не 5 или 10 минути?“ Пет минути изглеждат недостатъчни, а десет са твърде много за чакане. Освен това 5, 10, 15 се възприемат като закръглени и неточни числа.

Седмицата предизвиква повече доверие и интерес, „а защо толкова?“

Така в дадената ситуация у клиента възникват положителни емоции, а това благоприятно влияе на бизнеса.

Наближаваха празници и хората все по-често посещаваха малкото магазинче. Конкуренцията бе голяма, но на пазара падаше по малко и на дребните търговци. Сутринта имаше голям наплив, но след обяд тълпата намаля. Магазинерката си отдъхна. Реши малко да почине преди да я залее нова вълна от хора привечер.
Вратата на магазинчето плахо се отвори. Влезе стройна жена, облечена стилно и с вкус.. Погледа и обходи рафтовете и стоките подредени на пода. Сочейки с пръст започна да пита:
– Това колко струва?…… А това?….. А това мъничкото?
Магазинерката имаше чувство, че жената сочи на посоки, без да осъзнава какво й се казва. Странното е, че няколко пъти посочи едни и същи стоки, сякаш беше забравила, какво й е казано за тях. Явно нещо я притесняваше и мислите й блуждаеха някъде другаде.
Изведнъж рязко се обърна и каза:
– Знаете ли какво ми е нужно? – не дочакала отговор, продължи. – Дайте ми една момина сълза искам да си я насадя.
Едва сега магазинерката разбра какво терзае клиентката. Пред магазинчето имаше малка градинка, в която тя бе насадила различни цветя. С много любов и нежност се грижеше за тях. Сега беше цъфнала момината сълза. Нежните бели цветчета, приличащи на отронени детски сълзи, леко се открояваха на фона на зелената маса. Много често „вандали“ опустошаваха градинката, обираха нацъфтелите цветя и безпощадно стъпкваха всичко наоколо.
Погледна клиентката. В нея имаше нещо властно примесено с учтивост, която се губеше в лабиринта от настойчивост, непреклонност и бруталност. Гласът на магазинерката прозвуча тихо и спокойно:
– Ако искате за засаждане, мога да ви дам, едва след като увехнат и изсъхнат цветята….
Странно помисли си магазинерката: „Не попита как и кога се засаждат. А дали знае как да се грижи за тях?“
Клиентката примирено въздъхна и напусна магазинчето.

Мургав мъж влезе в малкото магазинче. Погледа му обходи грижливо подредените рафтове. Поръча си предимно луксозна стока, личеше, че разбира от това. Магазинерката се разтопи от любезност. Този човек пръскаше пари, все едно портфейла му бе без дъно.
Човекът търсеше боя за коса, която беше свършила. Магазинерката го посъветва да намине в някой от следващите дни. Мъжът сподели, че не е от тука и бърза да се прибира. Когато го попита от къде, мъжът с гордост каза, че живее е Англия, децата му учели в Кембридж, имал голяма къща и често пътувал.
Жената за витрината го изгледа с недоверие. Мислите й щъкаха като квачка, която събира пиленцата си: „Да бе, Кембридж и луксозна къща. Нима не те виждам, че си от ония, които си присвояват някои нещица, а после ги продават на черно“.
Въпреки всичко жената услужливо кимаше, като прибавяше по едно заинтересовано „Да, да“. Нали и плащаше в брой. Стоката трябва да се продава, а от това тя печели.