Дойде лятото и слънцето затопли земята. Дъждовете спряха и хората се поуспокоиха.

Цачо отново си блъскаше главата:

– Знам, че това не е добро, защо го направих отново? Бях си обещал, че вече няма да го повторя, а какво излезе? Че съм лъжец и безотговорен човек.

Дядо му Стефан го видя как пухти и се ядосва и го приближи:

– Май пак сия сготвил твоята, – засмя се старецът.

– Дядо, не исках, но пак го направих. Защо лошите навици лесно завладяват човека, а добрите ни се отдават толкова трудно?

Стефан бе преминал през какво ли не. Говореше се, че повече от половината свят е обиколил. Всички уважаваха мъдростта му и го почитаха.

– Какво ще стане ако здраво семе оставиш на слънце, а разваленото и мухлясалото заровиш в земята? – попита старецът.

– Ако доброто семе не се покрие със земя ще загине, а лошото, което е заровено ще покълне.

– И какъв плод ще даде?

– Недоброкачествен, негоден за нищо, развален, – бързо отговори Цачо.

– Така е и с нас хората, – наблегна дядо Стефан. – Когато правим нещо добро, гледаме да го покажем на другите, но по този начин го разрушаваме и унищожаваме. А човеците, които крият своите недостатъци и грехове, ги заравят дълбоко в себе си. Те израстват в тях и съсипват човека.

– Какво да правя, дядо? Всеки път се провалям.

– Искай мъдрост от Бога. Той дава на всички щедро без да укорява.

Мракът се бе сгъстил. Бе облачно и нито една звезда не се появи на небето.

Лято бе в разгара си, а лека хлад нахлуваше от отворения прозорец.

Времената бяха трудни. Така наречената пандемия COVID-19 обърка доста неща.

Станимир бе паднал на колене, плачеше и горещо се молеше:

– Татко, имам нужда от Теб точно сега. От месец съм без работа, не получих обезщетение за безработен…….

Сълзи се стичаха по лицето му, а сърцето му бе свито като на уплашено птиче.

Станимир пое дълбоко въздух и продължи:

– Очаквах, че бързо ще разрешиш проблемите ми, защото ме обичаш, грижиш се за мен, но сега се чувствам изоставен …..

Болка раздираше гърдите му и самият той не можеше да превъзмогне отчаянието

– Помогнете ми да повярвам, че ще ми помогнеш в тази трудна ситуация…….

Понякога изглежда невъзможно да повярваме, че Бог е добър за онези, които му се доверяват и за този, който го търси. Особено когато не виждаме край на нашите страдания.

Но ние не можем да не викаме към Него и да вярваме, че Той ни чува и че ще бъде верен, за да ни доведе до края.

Беше лято в Юдея. Гроздето още не бе узряло, но нивите в околността на Ерусалим бяха пожълтели.

Наближаваше Шавуот, това бе празник свързан със събирането на реколтата. Тържествата се насрочваха обикновено в края на жътвата на ечемика.

Пред олтара в храма свещениците полагаха жертвен хляб и изпечено зърно от новата реколта.

В тези дни празнично въодушевление цареше сред хората. Всички бяха изпълнени с радост и надежда, че Бог ги е предназначил за велики дела. Пъстри тълпи блокираха улиците.

В празничната нощ апостолите четяха и се молеха в горната стая на къщата, където редовно се събираха.

Скоро щеше да се разсъмне.

„И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър и изпълни цялата къща, гдето седяха. Явиха им се езици като огнени, които се разделяха и седна по един на всеки от тях.
И те всички се изпълниха със Светия Дух, и почнаха да говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят“.

Хората от вън видяха как група от молещи се излизаше от дома.

– Вижте, тези са галилеяни.

– Човек не може да ги сбърка с техния особен гърлен диалект.

– На къде са се насочили?

– Към храма. Не ги ли чуваш колко високо славят Бога.

Групата стигна Соломоновия притвор, но продължи да се моли и пее.

– Я ги чуй, те говорят на нашия език ….

– И на нашия ……

Много от тях разбираха това, които говореха групата от галиеляни, въпреки че бяха позабравили родните си езици, защото от дълго време пребиваваха в Юдея.

– Глупости, – презрително се изсмяха някой, – не виждате ли, че просто са се напили със сладко вино …..

Да, наистина те изглеждаха като луди, но това бе само външната страна на явлението.

Какво в действителност се бе случило?

По особен начин се бе излял Божият Дух, за да се роди първоначалния църковен импулс за движение на неустоимата Божия сила. По това въздействие щяха да се разтекат стремително ручеи на жива вяра.

Така за две три десетилетия Благата вест бе разпространена от Азия до Гибралтар.

Вече се стъмваше по-рано. Денят  намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.

Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.

И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:

– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.

– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.

– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.

– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.

– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.

– Че какво му е доброто?

– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.

– И как да го направя?

– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.

– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.

– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.

Слънцето грееше и галеше морската шир. Светлината се разтваряше в морско сините дълбини. Деси стоеше на висока скала, обвявана от ветровете и съзерцаваше морето, а сърцето ѝ преливаше от радост и нежност.

Тя много обичаше морето. Всяко лято щом ѝ се отдадеше възможност веднага пристигаше при него.

– Обичам да гледам необятната шир обгръщаща небето и морето, – казваше си често Деси. – Колко е вълнуващо да чуваш как вълните се разбиват в скалите и да усеща как вятърът те докосва.

Деси обичаше да ходи по пясъка боса и да се наслаждава на морския бриз, който разрошваше косите ѝ.

Веднъж, когато споделяше с баба си възторга от морето, старицата тъжно каза:

– Да, но морето разделя цели семейства и приятели един от друг. Като си помисля вуйчо ти Владо колко много вода го отделя от нас. Дори самите континенти са разделени от неизгледните далнини.

Деси изпълнена със заразителен оптимизъм се усмихваше на баба си и казваше:

– Бабо, в Небето няма да има нищо, което да ни разделя от Бога или един от друг.

– Вярно е, – съгласяваше се старицата, – там няма да има наранени или хора, които да изпитват враждебни чувства едни към други. Недоразуменията и критиките ще са изчезнали безвъзвратно. Разводът и смъртта няма да съществуват.

– Там няма да сме болни и слаби, – добавяше радостно Деси. – За нас няма да има вече опасности и трудни неща.

– Никога нищо няма да ни раздели в дома на Отца ни, – заключи вече по-ободрена бабата ѝ.