Как така се получава, че за стимул в обучението използваме сраха?
Когато се сблъскваме с нови обстоятелства и не разбираме, какво всъщност представляват, ние се стремим да разберем нещо за тях. Ако под натиска на страха това ни се отдаде, нима ние увеличаваме шансовете си за оцеляване?
След това можем да измислим някакъв безопасен начин на поведение, например, да разберем, кога трябва да слушаме и кога да реагираме, за да излезем сухи от водата. Ние моделираме това, което трябва да се случи, изхождайки от знанията, които имаме.
Така, ако ми е известен отговора, който учителят иска да чуе, аз ще вдигна ръка, а ако не зная няма да направя това. Ако знам какво ще стане  в тази или друга ситуация, мога да рискувам смело.
Но защо учим от страх, а не от любопитство?
Нали можем да попаднем в нова ситуация, която да бъде за нас много интересна. Тогава ние ще станем безстрашни изследователи, изучавайки всичките аспекти на това, което ни се е изпречило.
Но защо подобно нещо правим със страх? И защо искаме нашите деца да се учат така, както сме се учили ние.
Когато малкото дете още не е запознато с никакви теории, то изучава света от любопитство. То разбира всяка ситуация, когато директно участва в нея, без да се страхува от грешки.
По това време, то ще трябва да се научи, че има нещо, което се нарича „погрешно“. Но за едно дете, „грешка“ не е синоним на психологически провал.
От негова гледна точка, то винаги е право. Всеки негов отговор, дори и да е неверен е ценен опит за самия него. Така детето се учи и опознава света.
Трудно ли е да дадем такова образование на детето, при което да не пречим да се прояви неговото любопитство, безстрашие, способността му да вникне в нови ситуации?  Или ние ще продължим систематично да ваксинират децата с чувство за сигурност, което върви ръка за ръка със страха?

А смехът е и любопитство. Той е свободата на интелекта и не се води по общоприети обичаи. Сам анализира и достига до изводи, колкото и ненормални да изглеждат.
Не става дума за идиотския смях, а за смеха като способност да се издигнеш. От птичи поглед да погледнеш мърлявите житейски коловози и да прецениш реалните мащаби и същността на явленията.
След като си умреш от смях, защото, ако не си умреш от смях, ще трябва да си умреш от яд, от мъка или просто да си умреш. По избор.
Смъртта винаги е заемала почетно място в пантеона на Хумора.

Да наблюдаваш, а не да зяпаш и да трупаш наблюдения в главата си.
Слушаш не с любопитството, за да научиш просто какво е останало, а със стремежа да надникнеш в тъмния свят на причините и реакции, включително и в света на човека, който разказва, тъй че да улавяш не само изказаното, а и премълчаното. Да слушаш, да отбираш и да трупаш ….
Да мислиш върху видяното и чутото, да строиш образи-хипотези, да ги видоизменяш, да ги рушиш, ако трябва и на тяхно място да издигаш нови. Да създаваш върволици и тълпи от образи и да ги трупаш в главата си.
Хвърляй там всичко това. Може някой ден да ти потрябва. Хвърляй го там и го трупай, макар никога да не ти потрябва.
Разбира се, творчеството не е трупане, а използуване на натрупаното. Но нима характерът, съдържанието и обхватът на творението не се определят предварително и до голяма степен именно от характера и обема на тая събрана купчина от впечатления.

Един човек умирал. Той бил на деветдесет години и нито един път не се бил оженил. Попитали го:

– Защо не сте се оженили? Сега, когато сте пред прага на смъртта удовлетворете нашето любопитство, ако разбира се не е тайна.

Старецът отговорил:

– Аз не съм против брака, но винаги съм търсил идеалната жена. Прекарах цялото време в търсене и така премина животът ми.

– Но нима това е възможно На нашата планета има милиони хора половината, от които са жени. Нима сред тях не можахте да намерите идеалната жена?

Една сълза се търкулнала по бузата на умиращия старец.

– Е, една все пак намерих.

Питащият бил в пълно недоумение:

– Тогава какво се случи, защо не се оженихте?

Старецът тъжно отговорил:

– Тази жена търсеше идеалният мъж…

Любопитството е нещо, което губим с годините. Ставаме цинични и изхабени, като дрипа. Това изглежда нормално, като се има в предвид съвременния начин на живот.
Но нека се постараем, колкото се може по-дълго да запазим това невероятно чувство. Нали то ни води към големи и понякога безумни неща. Благодарение на него в детството си сме опознали всичко около нас.
Именно това не ни достига днес.
Любознателният ум умее да извлече идеи от почти всичко, което му се предостави. Най-добрите дизайнери, програмисти, рекламодатели имат такъв ум. Ум отворен за всичко.
Съхранявайки любознателността си, човек остава постоянно млад.