С цялото си сърце подкрепям стремежа към знания и овладяване на всичко, което може да ни помогнем да разбираме света и обществото. Но нима може да се покаже любов и стремеж към знанието с начини, които не ни струват нищо? Например, да прочета някоя книга след работа или да се запиша за някой безплатен онлайн курс.
Странното е, че образованието се е превърнало в такъв начин на живот, което кара хората изобщо да не мислят. Младите решават да получат висше образование, за някакви си там 4-5 години, без това да има отношение към въпроса, какво очаква тази младеж от живота.
За съжаление нашето образование се е превърнало в система за изпълнение на конкретни правила. Получаваш диплома, намираш работа, правиш това или онова и се изкачваш по йерархичната стълбичка в обществото.
Нима образованието не трябва да бъде ориентирано към това, от какво се интересуват хората, как да окажат положително влияние в околния свят…..?
Днес всеки се стреми да попадне на сигурна и безопасна работа, но в следващите няколко десетилетия светът ще става все по-безумен, хаотичен и непредсказуем.

Ако никога не сме получавали любов, как можем да обичаме другите? Любовта, която спасява брака не извира от сърцата ни. Посвещението, което запазва приятелството, няма да го намерите в себе си. Тогава ние се нуждаем от помощ. От мощна и животворна струя.

Да учиш някого да обича, без да му покажеш, че е обичан е все едно да искаш пари назаем от него при положение, че джобовете му са празни. Ти можеш да обичаш, когато усещаш, че си обичан.

Вие можете да сте наранени и отхвърлени, но ако Божията любов ви изпълни и облее, ще разцъфтите с нова сила.

Но какво да правим с тези, които не държат на думата си и ни стъпкват? Как да простим на тези, които сме се доверили, а те са ни предали?…….

Елате и почерпете от Божията любов, тя никога няма да свърши и е достатъчна за всичко и всички. Изпълнени с нея ще може да обичате всички, независимо от обстоятелствата.

Смъртта дебне на всяка крачка в този свят, но ние бавно и внимателно се измъкваме, като се освобождаваме от нейната зловеща хватка. Егоизмът, омразата и гордостта са очевидните противници на живота, а любовта и самопожертвувателността ни дават нови порции живот.

Едва ли е нужно да отидете далече за да вкусите от горчилката на ежедневието. Долавяме я във всеки офис, в семейството, на работното място навсякъде, където има хора.

Заразата на егоизма доминира с притежателните си местоимения: моите мечти, моята кола, моите неща, моя начин…… Сами сте усетили колко е свиреп този гигант.

Но от време на време в суматохата и смрадта проблясва искрица любов и милост. Някой е споделил малкото, което има, друг е извървял една миля с теб, за да те утеши, трети те спира да не направиш нещо, за което по-късно ще съжаляваш.

А защо да не бъдеш това именно ти? Защо да не дадеш старт на промяната за по-добър живот?

В Константинопол живеел човек, който обичал бедните. По улицата след него винаги вървел бедняци, а той не отказвал на никого.
Веднъж го попитали:
– Защо сте толкова милостив?
И той им разказал следното:
– Бях на 10 години. В църквата чух свещеника да казва, че даващите на бедните, дават в ръцете на Исус. Тогава не повярвах, но вървях и размишлявах. Изведнъж на пътя видях просяк в дрипи, а над него образа на Христос. Един човек подаде хляб на просещия. В този момент, Спасителят протегна ръка, прие хляба и благослови милостивия човек. И до сега виждам лицето на Христос над главата на просещия и с любов бързам да дам според възможностите си.

Веднъж Любовта и Раздялата наблюдавали една млада двойка. Раздялата потрила ръце и настървено казала:

– Обзалагам се, че ще ги разделя!

Любовта помолила:

– Позволи ми да отида само един път до тях, а после прави каквото искаш и ще видим дали можеш да ги разделиш.

Раздялата се съгласила. Любовта дошла до младата двойка, докоснала я. Погледнала ги в очите и видяла как между тях преминала искра. След това се отдръпнала и казала:

– Сега е твой ред.

Раздялата казала:

– Не, сега аз нищо не мога да направя, защото сърцата им са изпълнени с любов. Ще погледна към тях по-късно.

Минало време. Раздялата влязла в дома им и видяла млада майка с бебе и баща. Тя се надявала, че любовта е преминала, но когато погледнала в очите им видяла благодарност. Раздялата вдигнала рамене и казала:

– Добре, ще дойда по-късно.

Минали години, Раздялата отново се появила в дома им. Там шумели деца. Мъжът си дошъл уморен от работа, а майката успокоявала децата. Сега е времето вече да бъдат разделени, защото любовта и благодарността трябва вече да са напуснали сърцата им. Но когато погледнала в очите им Раздялата видяла уважение и разбиране.

– Ще погледна по-късно, – измърморила Раздялата.

Тя отново дошла. Погледнала, децата били вече възрастни, побелелите родители ги съветвали. Погледнала в очите им и разочаровано въздъхнала, в тях се четяло доверие.

– Няма къде да отидат, ще дойда по-късно, – извикала Раздялата и затръшнала вратата.

След известно време Раздялата пак надникнала в дома им. Там тичали внуци, а до камината седяла прегърбена бабичка. Раздялата се зарадвала:

– Е, дойде и моето време.

Поискала да погледне в очите на старицата, но тя станала и излязла от дома. Раздялата тръгнала след нея. Скоро старицата отишла на гробищата и седнала до един гроб. Това бил гроба на мъжа ѝ.

– Закъснях времето, – натъжила се Раздялата, – времето е свършило моята работа.

Когато погледнала в очите на старицата тя видяла сълзи и спомени за любовта, благодарността, уважението, разбирането и доверието….