Финландски писател Й.Л. Рунеберг разказва за селянин, който имал слаба реколта. Съпругата му била недоволна, постоянно роптаела. Той я увещавал:
– Трябва да бъдеш търпелива, да се молиш и да продължиш да се трудиш.
И той продължил да работи усърдно в очакване на новата реколта.
На следващата година, отново нямало добра реколта. Жена му била огорчена, но селянинът продължил да работи, молил се още по-усърдно и се надявал Бог да промени нещата.
На третата година реколтата била много добра. Жената се радвала и уговаряла мъжа си да си почине и да се възползва от запасите.
– Не, – казал селянинът, – аз ще продължа да се трудя, защото съседът имаше лоша реколта и трябва да му помогна.
Светът би бил съвсем друг, ако добродетелта беше най-голямото ни желание. Човек трябва не само да вярвате и да мисли за Бога, но да бъде и добродетелен.
Добродетелността не е нищо друго освен проява на любов в различни форми.

Един християнин закъснявал за богослужение. Изведнъж чул, че го настига каруца теглена от буен кон. Изведнъж впряга спря до него. Християнина помислил, че са спрели за него и благодарил.
– Няма за какво да благодариш, – казал непознатия. – Аз не спрях заради теб конете, но тъй вече като е станало, качвай се.
Християнина седнал и започнал да разговаря с новия си познайник. От дума на дума стигнали до Божието слово и Господа.
По време на разговора непознатият, който се казвал Васко, признал:
– Ти си прав. Много грехове съм извършил в живота си и те непрекъснато ме подтискат. Време е да се погрижа за душата си.
Християнина предложил:
– Хайде да се помолим. Кажи на Господа да ти прости греховете и приеми Неговото спасение.
След молитвата Васко казал:
– Сега разбирам, защо коня ми сам спря. Това е, за да се покая и да приема Исус Христос в своето сърце.
Какво е това? Случайна среща? Не, тук е действала Божията любов и милосърдие. Християнин закъснява за служба. Кон сам спира на пътя. И всичко това, за да се състои тази среща и да се проведе нужния разговор, който да доведе до спасението на един човек.

Основното призвание на мъжът е бащинството. Семейството за детето са майката и бащата. Те са му еднакво нужни и двамата.
Мисля, че една от характерните черти на мъжкия характер е отговорността, за любимата жена, за децата, за своя дом…., за всички тези, който разчитат и се надяват на него. Отговорността е най-пълният израз на бащинство.
Негативният образ на бащата или безотговорността му пораждат чудовищни войни. Казваме, че Бог ни обича като баща, а децата виждат баща, който не ги обича и не иска да знае изобщо за тях. Няма да задълбавам в тази язва от живота, но мисля, че отношенията между баща и деца са дълбоко вкоренени в нашата човешка природа. Когато детето не познава баща си, то тъгува и много иска той да бъде до него. Деца растящи без баща не възприемат такова положение като нещо естествено.
Отношението между Бог и човек е един вид първообраз на връзката между баща и деца. Ако такова взаимоотношение липсва в човешкия живот, то може да се възстанови ако се погледне към евангелския първообраз.
Главната черта на майчинската любов е стремеж да укрие детето си от всички трудности и опасности на света. Логиката на бащината любов е друга, да защити детето от несгодите, които детето още не може да преодолее самостоятелно и да го научи да се бори с тези, които са по силите му. Не случайно съществува израз „да се скрие зад полата на майка си“, но няма фраза като „да се скрия зад татковите панталони“.
Това е така, защото бащата от една страна защитава и пази, но от друга ти помага да бъдеш силен в труден момент.
Когато се близо до децата започваш да разбираш, че всяка твоя постъпка, всяко изказано изречение, всичко, което вършиш пред очите им е образец на поведение, а това определя и по нататък живота им.
За това, мъже, бъдете истински земни „авва“ за децата си.

Една жена се оплаквала от приятелката си на съседката. Съседката се опитвала да я утеши и я уговаряла да прости на приятелката си.
– Да простя? Но как? След всичко, което тя ми направи? Не, злото не трябва да се прощава, – казала жената. – И защо трябва да обичам хора, които не ме обичат? Защо трябва да върша добро, когато всички около мен лъжат, предават ме и  ми напакостяват?
– Ще ти разкажа една история, – казала съседката.
Живял някога един човек. Той поискал вечерта да бъде светла, за да не пали свещи и зимата да бъде топла, та да не пали печката. Но тъй като в природата всичко си вървяло в определен ред, така и продължило, никой не се вслушал в жалбите на този човек.
Разсърдил се човекът и казал:
– Така ли? Няма да паля тогава свещи вечерно време и печката през зимата няма да клада.
Но въпреки всичко нищо не се променило.
– Ама, че глупак, – прекъснала жената съседката. – На кого друг освен на него е нужна светлина вечер и топлина през зимата?
Тогава съседката се усмихнала и на свой ред попитала:
– Тогава защо ти правиш същото?
– Аз? – изненадала се жената
– Да ти. Защо гасиш светлината на твоята любов, когато около теб се сгъстява тъмнината? Защо не запалиш огъня в своето сърце, когато наоколо духа хлад от студените сърца на хората? Вместо да седиш в тъмнината и да очакваш някой да ти посвети, не е ли по-добре да „запалиш свещ“ и да посветиш на другите? Тогава и другите ще видят доброто и заедно ще тръгна със тебе към него. Вместо да седиш на студено, сгрей не само своето сърце, но и сърцата на другите и тогава ще видиш, как хладния повей ще се превърне в топъл бриз.

Най-добрият начин да използваш своите ценности е да помогнеш на хората.
Има една история за четвъртия мъдрец. Той се казвал Артабан. Взел със себе си сапфир, рубин и бисер, и се отправил към Витлеемската звезда, за да ги принеса в дар на Царя.
Той вървял бързо, за да се срещне с останалите приятели, но видял на земята болен човек. Спрял се и го излекувал, но след това останал сам.
Трябвали му камили, за да премине пустинята, а за да ги купи, било необходимо да продаде сапфира. Артабан дошъл във Витлеем, но Йосиф и Мария вече били напуснали града.
Той спрял в един дом, където имало младенец. Изведнъж по вратата грубо заудряли войници. Артабан дал рубина на нахлулите мъже, спасил бебето и майката била много радостна. Но той съжалил, че Царят никога няма да получи и този му дар.
Артабан дълго пътешествал търсейки Царя и стигнал в Йерусалим. Чул, че Исус ще бъде разпнат. Артабан се отпратил към Голгота надявайки се с бисера да откупи живота на Царя. Но насреща му изтичала девойка, опитваща се да се спаси от ръцете на един войник.
– Моят баща има много дългове, – викала тя, – а той искат да ме вземе и да ме продаде в робство. Спасете ме!
Артабан дал бисера на войника и откупил свободата на девойката.
Изведнъж небето потъмняло и земята се затресла. Артабан паднал на земята и едва движейки устни, зашепнал:
– Господи, не можах да Те срещна и да Ти послужа, Царю Мой!
Тогава от небето се чул глас:
– Това, което направи на един от Моите най-малки братя, си направил на Мен.
Артабан разбрал, че Господ е получил всичките му дарове.
Нашите средства, дадени ни от Бога, са свещени пред Него, когато са употребени за нуждаещите се. В случая решаващо значение има любовта.