Въпреки дъжда групата се бе скрила под покрива на кафенето.

Васко даде тон на разговора:

– Живеем в тежки времена, а това, което ни тревожи става гориво, което захранва егоцентричния ни живот.

– Тъй като безброй „ами ако“ се завъртят в главите ни, – отбеляза Павел, – ние чувстваме необходимостта да се подготвим и защитим срещу всяка възможна уязвимост.

– Всички го правим, макар и в различна степен, – засука мустак Панчо. – Опитваме се да се предпазим от нещо , което според нас застрашава живота ни.

– Това си е чиста глупост, – плесна с ръце Радой. – Може да имате голяма пенсия, няколко апартамента, безброй играчки и хобита, които ни помагат да минават дните ни, но всичко това може да изчезне за миг. Достатъчно е лекарят да ти съобщи тежка диагноза или те блъсне кола, къде отива всичко това?

– Някой беше казал:“Нещата, които не можем да вземем със себе си, не са наши. Само добродетелта ще бъде наш спътник, когато умрем“, – повдигна показалеца на дясната си ръка Симо. – Тези думи са трудни за чуване, особено за тези, които имат много….

След като се изкашля, той продължи:

– Никакво богатство не може да замени добродетелта и никакво спестяване и планиране не могат да ни изолира от неизбежността на собствената ни смърт.

Дядо Захари поклати глава:

– Колкото повече имаме, толкова повече време прекарваме в управление на тези неща, но когато живеем просто и даваме щедро, животът става по-пъргав и отзивчив.

Румен се надигна и каза:

– Пазете живота си свободен от любовта към парите и бъдете доволни от това, което имате. Бог няма да ни остави.

Едни се съгласиха с него, а други мърмореха под носа си:

– Пак ни натрапва своя Господ.

Дядо Станьо засука мустак и заяви:

– Наближава края на годината.

А след това попита:

– Направихте ли равносметка на живота си през тази година? Забелязахте ли нещо, което трябва да промените?

Философа Дечо, както го наричаха приятелите му, си пое дълбоко въздух и добави:

– Нашата тенденция към индивидуалистичен, материалистичен начин на живот, особено в нашия модерен свят, може да ни накара да гледаме на всичко като на потребност.

Милчо веднага се намеси:

– Ние имаме нужда от най-новите и най-добрите технологии или от екстравагантна ваканция. Освен това вместо да споделяме взаимно със съседите си машините и уредите, които имаме, смятаме за по-лесно да си ги купим, за да не зависим от никого.

Антон сбърчи нос:

– При забързаният начин на живот искаме още и още, дори свръх. Повече бензин в колата, повече храна за вкъщи, повече достъп до интернет ….

– Какво лошо има в това? – повдигна вежди въпросително Григор.

– Все пак е нужно да разберем разликата между пълноценен и претоварен живот, – повдигна показалеца на дясната си ръка Кирил. – Предполагаемите нужди могат да ни отклонят от това, което е наистина важно. Нещата, които Исус би искал за нас. Такива като любов, радост и мир.

Дядо Станьо се усмихна:

– Предлагам ви да отбележите кое в живота си смятате за нужда, а всъщност то е просто разсейващ излишък или кое ви отклонява от семейството ви.

Кольо, който мълчеше до сега, отсече:

– Простият начин на живот започва с приковаване на очите ни към Исус. Само тогава ще имаме правилната връзка с всичко останало в живота си.

Всички се умълчаха.

Вероятно размишляваха върху последните думи на мълчаливеца.

Зимата приближаваше с бавни и равномерни крачки. Сутрините станаха много тъмни.

Децата се събуждаха много рано и когато някой светнеше лампата, ставаше толкова ярко наоколо, че те покриваха очите си с ръце.

– Когато светлината дойде, на тъмнината нищо друго не ѝ остава, освен да избяга, – казваше майка ми.

Тази сутрин към малките се приближи баба им и за да ги успокои, започна да им разказва приказка:

– Когато човекът направи грешка в градината, която Бог бе сътворил, той бе изгонен от нея. Тогава попадна в свят, който бе много тъмно място. Далеч от Бог, хората започнаха да търсят други източници, за да намерят цел, удовлетворение, забавление, … списъкът е много дълъг. Врагът зарази сърцето на човека и започна битка. Целта му бе да държи хората далеч от Бога. Той грабна живота и любовта, специалните дарове от Бог за нас, и накара човечеството да започне да празнува смъртта и страха.

Децата слушаха внимателно.

– Няма ли кой да помогне на хората? – попита малкият Ицо.

Бабата се усмихна:

– Да, Исус. Той дойде, за да направи сърцето на човека отново изправно пред Бога. Даде ни благословението на вечния живот и ни показа как любовта покрива всичко, като пожертва Себе Си за нас.

– Бабо, мен ме е страх от тъмното, – плахо се обади Мимето.

– Бог е по-велик от нашите страхове, – старицата погали внучката си. – Страхът може да ни попречи да бъдем сигурни в силата на Бог и да разчитаме на Него. Но знайте, Исус вече е спечелил битката срещу врага. Той е достатъчно силен не само да унищожи злото в сърцата ни, но и да го възстанови, за да можем да живеем свободни от страх и изпълнени с любов в Бог.

Виктор израстна без баща. Майка му работеше на няколко места, за да се грижи за него и сестра му.

Той често имаше проблеми. Сбиваше се с други момчета. Взимаше чужди вещи. Лъжеше и обвиняваше някой друг, за стореното от него.

От училище го изгониха за изнудване.

Отведоха го в съд за непълнолетни.

Там той говори със съветник. Всички очакваха той по някакъв начин да сплаши това непокорно момче.

Но съветникът само препоръча:

– Настанете го в младежка група, която работи с „проблемни“ тинейджъри.

Групата се събираше всяка седмица.

Донякъде се наблюдаваше подобрение в отношението и поведението на Виктор, но той все още се чувстваше сам.

Независимо, че бе отхвърлян, майка му го обичаше безусловно.

Тази любов го развълнува и Виктор пожела:

– Искам да науча за Бог, на когото тя служи. Искрено желая Неговата любов.

Като посланик и представител на Царството майка му работеше за разпространяването на Божията любов и благодат към всички и то безусловно.

За да бъдем светлина, трябва да светим за всички и по всяко време.

Нищо не трябва да мотивира вярващия повече от това да отразява Христос в живота си.

Човешкият стандарт е да се гледа на любовта през мръсни лещи, пълни с болка, отхвърляне и непростителност. Наранените хора, нараняват околните.

Любовта на Бог достига до небесата и нейната вярност до облаците.

За да обичаме така, както Бог обича, трябва да прекарваме повече време в Неговото присъствие.

Даниела обичаше да придобива нови умения. Всеки ден взимаше уроци на телефона си по немски език.

Често Даниела заявяваше:

– Харесва ми да раста в познанието и да научавам на практика неща, до които мога да се добера. Малко ме плаши идеята да остана невежа за нещо.

И коя бе всъщност причината за това?

Тя самата даваше отговор:

– Това, че не знам нещо ме кара да се чувствам уязвима, невежа и незначителна, а знанието ми дава чувство на самоувереност и контрол.

Да, но …

Един ден Даниела осъзна:

– Аз съм постоянна всезнайка и обичам да съм права за всичко.

И това я стресна. Звучеше ѝ грозно и неприятно.

Тя разтърси глава и започна да разсъждава:

– Ученето е нещо добро, но със знанието идват много проблеми. Ако разчитам само на него, не уповавам на Бог. Освен това от многото си знание мога да се възгордея.

Желанието за знание и да бъдем винаги прави създава огромно изкушение да гледаме отвисоко на другите, които мислят или действат различно от нас, а това ще ни изолира от тях.

Гордостта и любовта не могат да съжителстват заедно.

За да обичаме като Исус, който като Бог знаеше всичко и въпреки това се лиши от статуса Си, за да служи, учи и спасява човечеството, ще трябва да ходим в Неговото смирение.

Да обичаме смирено като Исус означава да наситим всяко знание, което имаме, с Божията мъдрост и проницателност.

Само тогава ще можем състрадателно да се ангажираме с хората, да им задаваме въпроси и да ги ценим точно там, където са в тяхната радост или болка, и в техния грях или невежество.