Ели нарани безимения си пръст. Минаха няколко месеца в болка, докато нараненият прът си възвърна пълните си функции.

Тя редовно изпълняваше предписаните ѝ упражнения, но забеляза нещо учудващо със съседния си пръст.

Ели сподели с лекаря си:

– Когато правя упражнения за безимения пръст, съседният пулсира.

– Това е болка от съчувствие, – каза лекарят. – Разклонението между нервите на безименния и кутрето причинява зависимост един от друг. Ако единият пръст го боли, другият му „съчувства“.

Когато протягаше ръка, за да поздрави някого или вземаше лъжицата, за да приготвим храна за гостите, Ели забелязваше напрежението, както в безимения си пръст, така и в кутрето.

Различните части на физическото ни тяло работят заедно. Една от тях има ли болка, другите я усещат, но те се укрепват взаимно до оздравяването.

Бог ни разкрива нуждата от връзка помежду ни в Неговото духовно тяло – църквата чрез съчувствие и болка.

Нека бъдем отворени за страданията и болките на братята и сестрите, и взаимно да се укрепяваме.

Цял ден Станчо не беше хапвал. Имаше срещи с много хора, бе изслушал много молби, болки и мъки.

Тъкмо гребваше с лъжица от ароматната супа, която бе сложила жена му пред него, когато дотича Данчето:

– Бързо идвай, Петър те вика.

Станчо я огледа и разбра, че днес мъжът ѝ не я бе бил, но той се досети за болестта му.

– Да не се е влошило състоянието му? Силни ли са болките му? – попита той.

– Не, друго е. … Ела и сам ще видиш.

Станчо се облече бързо и тръгна след жената.

На вратата дочу гласа на съпругата си:

– Да беше си доял поне …

Завариха Петър полуседнал, подпрян на възглавница. Миришеше на лекарства и болна плът.

– Раци те гонят?! – Станчо се опита да се пошегува.

– Ще ме довърши тази болест, – измънка Петър. – От Бога ли е, от дявола ли е … не знам вече.

Станчо се взре в болния и там прочете съжаление за цялата му опърничавост.

– Вярвах, че строя по-добро бъдеще, – задъхвайки се започна Петър. – Мислех, че християните са прекалено строги. – Твърдях, че всичко е тук на земята, след това няма нищо. Смятах, че живея свободно и сам решавам какво да правя ….

– Но изглежда това не задоволи душата ти? – попита Станчо.

– При дългите спорове, които водихме с теб, трябваше да ми кажеш. Това бе твой дълг….

Станчо вдигна рамене и попита:

– Как можех да ти кажа, когато ти непрекъснато отрицаваше и не искаше да ме чуеш?

– Не знам, но трябваше да питаш – и Петър погледна нагоре с очи – и да намериш начин.

Това силно разтърси Станчо. Той толкова се стараеше …

Изведнъж осъзна, че това бе послание от Бога:

– Трябва да намериш начин. Не се отказвай да говориш с хората за Мен. Нужно е да търсиш другите в техния свят, а не да чакаш да дойдат в твоя.

И Станчо разбра:

– Това е начинът за благовестие.

Тази вечер Зарко бе неочаквано мил. Той предложи на Вероника:

– Искаш ли да сготвя сега вместо теб.

Кой би отказал на такова предложение?

И Вероника отговори кратко:

– Да.

Скоро нещо забълбука в тенджерата. Малко след това Зарко приближи до жена си с лъжица в ръка и предложи:

– Опитай. Добре ли е станало?

Вероника едва не се изправи на нокти, когато сръбна съвсем малко. Зарко бе прекалил с лютивото, бе сложил прекалено много чили.

Когато видя гримасата на съпругата си, той се сепна:

– Слагах от лютивата подправка, но не усещах лютивина и прибавих още няколко пъти така.

Вкусовите рецептори на Зарко явно не работеха. Той се бе разболял.

Така и грехът спира информацията за света около нас.

Заразени от греха, пропускаме отровата му и добрите неща за нас стават скучни, а лошите добри.

Ако не направим нещо по въпроса, ще си останем в същото състояние, което не е добро за нас.

Защо не подадете на Бога лъжицата, за да сте сигурни, че това, което опитвате в света, е добро за вас?

Тогава Господ наистина ще ви води, освобождава и изцелява.

Стела се се чудеше какво да прави с брат си Мони, който се суетеше над чинията със закуската си и не желаеше да я изяде.

Внезапно я осени интересно хрумване. Тя се наведе над момчето и попита:

– Виждал ли си на снимка хора, които нямат достатъчно храна.

Мони се оживи.

– Да, – произнесе категорично той. – В кабинета на татко ги видях, като разглеждах едно от списанията на масата.

– И? – попита предизвикателно Стела.

– Коремите им бяха подути. Усмихваха се, но в устата им липсваха зъби. На някои от тях косите им бяха оредели, – сподели впечатленията си малкият брат.

– Ако тези хора имаха храната, която на теб ти се предлага, дали щяха да упорстват, капризничат и да се противят да я изядат?

– Не, – смутено измънка Мони.

Той грабна лъжицата и въпреки нежеланието си, започна да се храни.

Майка им бе в стаята и бе чула убедителния пример на дъщеря си. Зарадва се. Мони макар да нямаше много желание опразни чинията си.

– Стела, – обърна се майката към дъщеря си, – мислила ли си по този въпрос? Как биха изглеждали духовно гладуващите хора?

След като малко помисли, Стела отговори:

– Навярно поведението им ще бъде под всякаква критика и отрицателно ще влияе на околните.

– И с какво се хранят духовно гладните? – попита майката.

Тя искаше да подтикне дъщеря си към размисъл.

– Божието Слово осигурява необходимата храна за духовен растеж, – смело заяви Стела. – Четейки Го всеки ден, ние получаваме духовната храна, от която се нуждаем.

Майката бе доволна от отговорите на дъщеря си.

– Словото ни помага да познаем по-добре Господа и така да станем хора, които да приличат на Сина Му, – добави тя.

Стела прегърна майка си и двете се засмяха.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.