Има писмени доказателства, че М.В.Ломоносов е бил блестящ полиглот. Става въпрос за отговора му на въпроса: Какви езици владеете и до каква степен? Документа датира от 1760 г. и е написан собственоръчно от Ломоносов.

Тези езици, които знаел перфектно били отметнати с (x), те били 11 на брой. На много други езици Ломоносов четял без речник и можел напълно сносно да разговаря на тях и да ги разбира.

Ето списъкът им: Португалски, испански, френски (х), английски (х), ирландски, немски (х), холандски, датски, норвежки, шведски, италиански (х), полски (х), чешки, български, унгарски (х), монголски, фински, литовски, ливонски, чухонски, румънски, иврит  (х), гръцки (х), словенски (и), турски, татарски, сръбски, пермски, руски (х).

Друг известен полиглот е Лев Николаевич Толстой. Той е знаел 15 езика, включително английски, френски и немски съвършено, лесно четял на полски, чешки и италиански. В допълнение, той е знаел, гръцки, латински, татарски, украински и църковно-славянски, а също е изучавал холандски, турски, иврит, български и много други езици.

Веднъж в кръга на петербургските академици, сред които бил Ломоносов, бил и младия княз Иван Курагин, който решил да напомни, че и той е „величина“.

– Аз съм Рюрикович! Моето родословно дърво започва от Владимир Червеното Слънце. Кой може друг да каже такова нещо за себе си? Ето, ти Михаиле, син на Василий, можеш ли нещо подобно да кажеш за своите предци?

– За съжаление не мога,  – тъжно казал Ломоносов. – Работата се състои в това, че всички документи за нашия род са се изгубили по време на потопа.

Късно следобед, когато отиде на работното си място, Костадинов завари известието за пенсионирането си на бюрото. За него това беше удар от засада.

Как се прибра у дома си Костадинов не помнеше.

От главата му не излизаше една и съща мисъл: “ Край! За мен всичко свърши! От днес съм излишен и ненужен за обществото гражданин!“

Отровата от тази мисъл силно се впиваше в него и го измъчваше. За Костадинов това беше недооценяване на работата му и грубо погазване на човешкото му достойнство.

Съпругата му Елена видя отчаяната му физиономия и разбра какво се е случило. Отдавна оттук-оттам се шушукаше за неговото отстраняване. Говореше се и явно, че той е вече на години и трябва да се даде път на младите.

Но какво знаят младите? Костадинов бе кален в битки и борби за устояване на истината, а сега, който и млад човек да заеме мястото му ще бъде поредния „послушко“, предпочетен пред всеки по-революционно настроен ветеран.

– Не се притеснявай! Всяко зло , за добро, – опита се да го утеши Елена. – Сега поне изцяло ще се занимаваш с това, което ти е на сърце.

След вечеря пуснаха филма за Ломоносов и Костадинов малко се поразсея. Той беше изцяло потопен в събитията на онова време и непрекъснато търсеше връзки с днешния ден.

Минали са векове от тогава. Светът се е проминил. Науката и техниката са достигнали големи висоти, но човекът не се е отказал да властва и господства над себеподобните.

„Какъв мощен ум. Истински гений е този Ломоносов, – възхищаваше се Костадинов. – Какъв непокорен дух има само!“

Ако във всеки от нас не живее по един малък Ломоносов, напразно би било всяко творчество и самият живот.

Една студена вечер Ломоносов, вече професор, вървял по една петербургска улица към дома си. Неочаквано, от една врата, към него се спуснали трима крадци.
Ломоносов грабнал двама от тях и им ударил главите. Те се строполили на земята, изгубили съзнание. Третият хукнал да бяга. Ломоносов го догонил.
– Какво искахте да правите с мен? – попитал го разгневеният професор.
– Да ви разсъблечем, – изкрещял неясно крадецът.
– А, ето каква била работата! Тогава събличай се. Сваляй всичко!
Крадецът треперейки свалил всичките си дрехи.
– Вържи ги на възел, – заповядал Ломоносов.
Крадецът безропотно изпълнил всичко, както му било заповядано. Ломоносов взел възела  и отивайки до най-близкия канал, хвърлил трофея във водата….