Ziesel е инвалидна количка предназначена за онези хора, които дори и след загуба на способността си да ходят, предпочитат да водят активен живот – да пътуват, да изкачват планините,….
Това кресло е всъдеход. Освен колелата притежава и две релсови накладки, които му помагат да мине там, където не всеки автомобил може да върви.
Този инвалиден стол може да се придвижва по сняг, пясък, камениста почва, кал, локви, даже и през блата. Освен това той може да послужи и като теглич, влачейки след себе си заседнала или счупена кола.

Парк. Огрени от слънцето алеи. Небето се оглежда в свежите локви, спомен от преминалия дъжд. Хората изпълзяха от незнайно къде, за да се насладят на обещаващото хубаво време.
Стопанин с кучето си минава покрай двой с детска количка. Изведнъж кучето залая, а жената до количката взе да крещи:
– Накарайте кучето си да млъкне, – обърна се тя към мъжът с кучето, –  детето ми спи!
Съпруга ѝ кротко каза:
– Не крещи, твоите викове са много по-силни от лая на кучето.
– Няма значение, то събуди детето, а малкото ни дете спеше.
Майката погледна в количката и още по-силно взе да крещи:
– Идиот! Ти си забравил детето в къщи!
И тя с широка крачка се отправи към дома си. Хората гледаха как тя бяга към входа на парка и не разбираха паниката ѝ.
Стопанинът с кучето и съпругът със спящото дете на ръце стояха на алеята и недоумяваха, какво ѝ бе станало на тази жена?

Времето се изнизваше неусетно. Поне не препичаше. Облаците се гонеха, а слънцето на моменти успяваше да се прокрадне между тях и да се усмихне лъчезарно.
Неспокойна майка с доста палаво дете стоеше на спирката и очакваше автобуса. Малчугана си мечтаеше, как ще се качи отзад и ще седне близо до големия прозорец, на едно малко място удобно за сядане.
Майката казва:
– Сега ти облякох нови дрехи, а отзад до прозореца е мръсно. Не сядай там!
– Ще седна! – упорства детето
– Няма да ти позволя, – ядосано отвръща майката.
И така много пъти отново и отново се разгаряше „огнена престрелка“ между майка и син: Ще седна – няма да седнеш!
Най-накрая детето влезе в близката кална локва и се окаля до ушите.
– А сега може ли? – с грейнала усмивка на победител попита малчугана.
Майката едва не припадна……..

Вечерта над гората изгряла луната.
– Виж колко съм голяма! – казала луната, – Аз съм по голяма от слънцето, защото го прогоних от небосвода.
– Да това е така! – потвърдил едноокия гарван кацнал на дърво край блатото.
Към полунощ луната се отразила в малка локва от блатото. Тогава локвата възкликнала:
– Виж, аз съм по-голяма от луната! Луната цяла се побра в мен и даже остана място за звездите.
– Да, това е вярно, – съгласил се едноокия гарван и започнал да размишлява.
– Ако луната се отразява в теб и остава място и за звездите, следва, че си по-голяма от нея. Но моето око е по-голямо от теб.
– Как така?- попитала локвата.
– Много просто, – казал гарвана. – Ти, локвичке,  се вместваш в окото ми заедно с луната и звездите, и остава място за цялото блато.
Пердето на лявото око на гарвана  важно казало:
– Най-голямото в света съм аз. Ако се прехвърля на дясното ти око, аз ще закрия и луната, и локвата, дори целия свят.
– Да, това е вярно, –  за пореден път се съгласил гарвана. – Ти, перде, си най-голямото в света.