Данаил бе добър художник. Неговите картини сякаш говореха на сърцата на хората. Изобличаваха ги и им придаваха желание, да се поправят.

Художникът нито веднъж не се усъмни, че дарбата му е дадена от Бога и то за да прославя Него, Създателят на всичко видимо и невидимо.

Един ден при Данаил дойдоха двама мъже и поръчаха картина:

– ….. На нея символично бихме искали да бъде изобразена вярата, – поясни един от двамата.

На Данаил това му се стори непосилно:

– Как да изобразя вярата? – питаше се той.

Но …. бе дадена поръчка и тя трябваше да се изпълни.

Той хвана четката и първото, което се появи на платното бе непреклонна човешка фигура, чието лице бе обърнато към небето.

В очите на изобразеният мъж се четеше несломим стремеж. А цялата фигура бе обхваната в огнено сияние.

Грандиозно изображение.

Но … между гънките на дрехата се забелязваше черна резка. Ако се вгледаше човек по-внимателно в нея, тя му заприличваше на змия.

Двамата мъже дойдоха отново. Огледаха картината внимателно. Единият забеляза черната резка и каза:

– Картината е чудесна, но какво е това тук?

– То съвсем не съответства на истинността на картината, – добави другия.

– О, това ли ….., – издайническа червенина обагри лицето на художника. – Това е опашката на неверието.

Слънцето грееше и стопляше поизстиналите крака, ръце и лице на дядо Стойко. Много години бяха изтекли пред очите му, но той все още се държеше.

Манол се бе отбил при него и му разправяше:

– Представяш ли си? Господ му казал: „Лазаре излез вън“ и мъртвеца така опакован излязъл. Ей, това е голяма работа.

Дядо Стойко се усмихна:

– Във всеки от нас лежи този мъртъв, победен, често безнадежден човек.

– Да, така е, – почеса се по главата Манол.

– И днес, – дядо Стойко се загледа в далечината и продължи, – Исус ни казва: „Не се страхувайте! Аз съм възкресението и животът! Този, който живее в теб и изглежда безнадеждно мъртъв, може да възкръсне само чрез Моето Слово!”

Манол гледаше стареца и попиваше всяка негова дума.

– Така и ние преминаваме от временното към вечното, – заговори още по-уверено дядо Стойко, – от смърт към живот, от нашите поражения към победа с Господа.

– Колко много ни обича Господ, – възкликна Манол.

– Той понесе наказанието, което ни се полагаше, за да имаме вечен живот, – прибави дядо Стойко.

В последно време Станко много се преуморяваше. Срещата с хора, които не бяха изпълнили поръчаното или уговореното, документи неправилно попълнени или прикриващи злоупотреби, … всичко това неимоверно го изнервяше.

На всичкото отгоре днес и екрана на компютъра му потъмня, а когато дойде техника каза:

– По-добре се снабдете с нов. Дори и да го поправя, пак ще се получи същия проблем след време.

– За сега го оправи, пък нататък ще видим – Станко въздъхна дълбоко и излезе навън, оставайки техникът да си свърши работата на спокойствие.

Негодуванието му още бушуваше в мислите му:

– Точно сега, когато имам толкова работа, да вземе да се счупи тази проклета машина.

Изведнъж погледа му се проясни и Станко забеляза колко прекрасно, сложно и същевременно съвършено е всичко около него.

Той виждаше не само цветята, но и капките роса по тях. Буболечки пълзящи по земята, насекоми хвърчащи във въздуха, весело прелитащи пчели пълни с нектар и всичко това го изпълни с радост и мир.

Станко усети аромата на земята, почувства топлината на слънцето, докосна листата на дърветата край себе си.

– А нощем колко е красиво, – усмихна се той. – Големи пламтящи топки газ в небето сякаш са поставени там да очароват с красотата си нощното необятност. И всичко това е за нас хората, сътворено от Създателя ни.

Изпълнен с очарованието, което бликаше край него, Станко бе забравил неволите си.

Радост се излъчваше от лицето му.

– По-често трябва да излизам навън, – каза си той. – Затворен в стаята, пропускам много.

Даниела бе навела глава. Мрачните ѝ мисли се отразяваха на лицето ѝ.

Дора я погледна съчувствено и попита:

– Пак ли?

– Казват, че времето лекува, но не е така, – съвсем тихо каза Даниела. – Можеш да смачкаш болката и да я заровиш надълбоко, докато не заподозреш, че нещата се повтарят в бъдеще.

– Забелязала съм, че времето ми е помагало да забравя, но това не е същото, да те излекува.

– За мен е трудно да гледам болезнените частици от миналото и да ги обработвам в светлината на любовта и възстановяването, – отбеляза Даниела.

– Понякога времето може да лекува, но най-добрият лечител е Исус. Върху раните полага своята нежна любов и възстановява разбитите сърца.

– Сигурна ли си? – попита Даниела.

– Исус е надежден, – наблегна Дора. – На ръцете си Той носи белезите, които говорят за безкрайната Му любов, милосърдие и изкупителна сила.

Бе много рано. Слънцето едва се показваше зад хълма. Цачо лежеше буден в кревата си. Внезапно усети слабо почукване на вратата.

– Сигурно е ранобудната Мина, – каза си той и отговори на почукването. – Да.

Наистина бе тя, но лицето ѝ бе разтревожено,….. аха да заплаче.

– Татко Томи умря. Вече няма да ни пее. Тази сутрин го намерих мъртъв в клетката.

Томи бе любимото канарче на Мина.

Малкото момиченце прегърна баща си и се разрида.

Цачо погали русите коси на дъщеря си и възкликна:

– От колко време Томи живее у нас?

– Не много, – Мина обърса очите си с ръка. – Най много да са били пет или шест години.

– А колко живеят канарчетата? – попита Цачо.

Вместо отговор Мина се разплака отново.

– Мое малко ангелче, ние се раждаме, а по-късно узнаваме, че ще умрем, – опита се да я успокои баща ѝ. – Годините, които е живял Томи се равняват може би на 80-90, а може и на 100 наши. Но той живя добре у нас. Ти се грижеше за него и много го обичаше. Не на всеки човек му е провървявало толкова.

Очите на Мина бяха силно зачервени от плача. Тя нацупи устни и сбърчи нос.

– Лесно ти е да говориш така, – махна с ръка Мина. – Ти не знаеш колко добър беше той и как хубаво пееше.

– Всички ще си отидем, Мина, – баща ѝ разроши с длан косата ѝ. – Едни живеят 50, други 70, трети успяват да прехвърлят и стоте. А ти колко очакваш да живееш 150, 200 години?

Сянка от лека усмивка премина по устните на Мина.

Цачо хвана за ръка малката си дъщеря и двамата отидоха заедно при неподвижния Томи.

Бащата внимателно положи мъртвото канарче в една малка кутия и се обърна към Мина:

– Искаш ли да го погребем заедно?

Малкото момиченце кимна с глава в знак на съгласие.

Отидоха в задния двор. Там имаше много цветя, но Мина си избра едно място до оградата, наблизо имаше само трева.

Цачо взе лопатата и изкопа малка дупка.

Мина внимателно сложи в нея мъртвия си приятел като предварително го покри с цветна хартия, която бе грабнала в последния момент от масата в стаята си.

– Всичко се случва в живота, Мина, – каза Цачо, – добро и зло, живот и смърт, любов и омраза. След ясния ден идва дъжд и силен вятър. Есента избутва лятото. Но те са едно цяло. По-рано ми харесваше само половината, но сега ми допада всичко.

– Татко, нима сега одобряваш това, което преди не ти се е нравило?

Двамата се засмяха.

Мина се гушна в баща си, но тъгата ѝ бе отлетяла.