Бе много рано. Слънцето едва се показваше зад хълма. Цачо лежеше буден в кревата си. Внезапно усети слабо почукване на вратата.

– Сигурно е ранобудната Мина, – каза си той и отговори на почукването. – Да.

Наистина бе тя, но лицето ѝ бе разтревожено,….. аха да заплаче.

– Татко Томи умря. Вече няма да ни пее. Тази сутрин го намерих мъртъв в клетката.

Томи бе любимото канарче на Мина.

Малкото момиченце прегърна баща си и се разрида.

Цачо погали русите коси на дъщеря си и възкликна:

– От колко време Томи живее у нас?

– Не много, – Мина обърса очите си с ръка. – Най много да са били пет или шест години.

– А колко живеят канарчетата? – попита Цачо.

Вместо отговор Мина се разплака отново.

– Мое малко ангелче, ние се раждаме, а по-късно узнаваме, че ще умрем, – опита се да я успокои баща ѝ. – Годините, които е живял Томи се равняват може би на 80-90, а може и на 100 наши. Но той живя добре у нас. Ти се грижеше за него и много го обичаше. Не на всеки човек му е провървявало толкова.

Очите на Мина бяха силно зачервени от плача. Тя нацупи устни и сбърчи нос.

– Лесно ти е да говориш така, – махна с ръка Мина. – Ти не знаеш колко добър беше той и как хубаво пееше.

– Всички ще си отидем, Мина, – баща ѝ разроши с длан косата ѝ. – Едни живеят 50, други 70, трети успяват да прехвърлят и стоте. А ти колко очакваш да живееш 150, 200 години?

Сянка от лека усмивка премина по устните на Мина.

Цачо хвана за ръка малката си дъщеря и двамата отидоха заедно при неподвижния Томи.

Бащата внимателно положи мъртвото канарче в една малка кутия и се обърна към Мина:

– Искаш ли да го погребем заедно?

Малкото момиченце кимна с глава в знак на съгласие.

Отидоха в задния двор. Там имаше много цветя, но Мина си избра едно място до оградата, наблизо имаше само трева.

Цачо взе лопатата и изкопа малка дупка.

Мина внимателно сложи в нея мъртвия си приятел като предварително го покри с цветна хартия, която бе грабнала в последния момент от масата в стаята си.

– Всичко се случва в живота, Мина, – каза Цачо, – добро и зло, живот и смърт, любов и омраза. След ясния ден идва дъжд и силен вятър. Есента избутва лятото. Но те са едно цяло. По-рано ми харесваше само половината, но сега ми допада всичко.

– Татко, нима сега одобряваш това, което преди не ти се е нравило?

Двамата се засмяха.

Мина се гушна в баща си, но тъгата ѝ бе отлетяла.

Предстоеше избиране на нов представител за Народното събрание от района. Според новите разпоредби се изискваше да се даде предимство на младите хора.

На насроченото събрание в салона, миришещ на пот и стари гуменки и галоши, се събра доста народ.

Дойде ред и на Слави Овчаров. Той вече не бе обикновен млад човек, а личност със специални качества, обграден от народното доверие.

Слави бе дребен, но пъргав, свенлив и питащ се за какво са го изтъпанели отпред. Въпреки всичко на лицето му бе цъфнала демократична усмивка.

Водещият на събранието прочете биографията му с нагласени „важни“ епизоди от живота му. Бях го нарочили и за главен редактор в местния вестник, за да изпъкне заангажираността му към района, въпреки че пописваше от време на време и то само клюки дочути от пазара в понеделник и кръчмата на центъра.

Дадоха думата на Слави. Той обърса с кърпа потното си чело и с приятен омайващ глас започна.

Първоначално думите му звучаха неуверено, но постепенно Овчаров набра сила, сякаш се напъваше да излезе от костюма си и да остане само със своята непреодолима сърдечност.

– Народът ни не еднократно е подтискан, ограбван и лъган …. Знаете моите предложения – и погледна в листовете пред себе си, – нова болница в селището ни, мост с красиви лебеди над канала, …

– На кого ли ще е нужен , – измърмори под носа си някой от публиката.
– … масови излети, тържествени трапези по празниците ….. Очакват ни щастливи дни в бъдеще, – заключи Слави тържествено сред вялото ръкопляскане на седящите отпред.

Поканеният фотограф щракна няколко пъти, за да запечата събитието, което щеше да заеме първа страница на местния вестник.

След като разтуриха събранието някой и друг от по-старите потупаха бащински Слави по рамото и му пожелаха успех в парламента. Той им се усмихна, въпреки че не знаеше какво всъщност ще прави там.

Веска се присегна към книгата, която лежеше на масата.

– Ще ми прочетеш ли нещо? – Попи тя Панчо. – Нека да бъде нещо вълнуващо.

– Защо не, – реагира вяло той.

– Тогава какво чакаш? Започвай, – усмихна му се Веска.

– Не мога, – на лицето му се изписа тъга.

– Глупост говориш, – разтърси глава Веска. – Как тъй не можеш? От мен ли се срамуваш? Давай не се стеснявай …

– Страдам от словесна слепота, – измърмори гузно Панчо.

Веска започна да премигва нервно.

– Извинявай …., но нали каза …. и аз си помислих ….

Тя не успя да довърши. Тишината натежа между двамата.

– Мога да чета, – изстена Панчо.

– Нали не виждаш …. думите?

– Виждам ги, – въздъхна Панчо, – но понякога буквите се разместват пред очите ми и се налага да повтарям някои части от текста.

На устата на Веска се бе оформило едно беззвучно „О!“

Изведнъж тя се размърда неспокойно, впери поглед в Панчо и тихо попита:

– Как разбираш, че грешиш?

– Най-често получилата се дума няма смисъл.

– А ако има близък звуков състав?

– Тогава откривам грешката по-късно, – засмя се Панчо. – И за беда разбирам, че съм прочел разказ, съвсем различен от този в книгата. Просто казано получавам бонус – два разказа вместо един.

Веска се разсмя звънко. Панчо също започна да се смее и то доста високо.

Той не веднъж бе обяснявал, че има дислексия, но за първи път някой искаше да разбере, какво точно представлява това нарушение.

– Щом не можеш да четеш, тогава ми разкажи това, което си прочел, – предложи Веска.

И Панчо започна, а тя се потопи в потока от думи, който той изричаше. Той бе добър разказвач.

Деси не можеше да сдържи сълзите си и тихо заплака. Майка ѝ отиде при нея и я прегърна.

Тя бе чула грозния възглас на едно надменно момиче, което бе минало край тях:

– Колко е дебела, – бе се изсмяло момичето. – Освен това е и грозна. Как може с такова телосложение и лице да се мярка пред хората.

Майката на Деси настигна момичето и се обърна със спокоен глас към него:

– Не е любезно да говориш така. Това е неучтиво и грубо. Извини се на дъщеря ми.

Внезапно към майката на Деси и надменното момиче приближи една жена, която веднага се развика:

– Не закачай дъщеря ми. Тя е казала самата истина. Защо трябва да се преструва?

Жената хвана демонстративно дъщеря си за ръката и без угризение, колко дълбоко е наранено друго дете, сърдита си тръгна.

– Това момиче ще израсне с мисълта, че няма да има последствия за негативното му поведение. Колко жалко – поклати глава майката на Деси.

– Мамо, – Деси се притисна към майка си и я прегърна, – тя не е лошо момиче, просто така са я научили.

Не е лесно да си родител. Особено за тези, които стават такива без да желаят това.

Никой не носи отговорност за неуспеха във възпитанието на вашите деца, скъпи родители, освен вас.

Денят си отиваше. Светлината намаляваше, но Жан продължаваше да върти в ръцете си една снимка и внимателно да се взира в детайлите ѝ.

На нея бяха двама възрастни хора, които той познаваше много добре.

В последните години мъжът се разболя тежко и доста се залежа. Въпреки заболяването си, той заяви твърдо:

– Ако ще мра по-добре в къщи да бъде. Не искам да отивам в болницата.

Тялото му бе безпомощно. Заболяването бе унищожило мускулите му.

Да, той бе слаб и немощен, но постоянно търсеше с поглед жена си.

Усещайки, че я дири, тя веднага отиваше при него и всеотдайно се грижеше за съпруга си. Гледаше нищо да не му липсва и да му е удобно.

Бръснеше го, къпеше го, хранеше го с лъжичка и внимателно поднасяше чаша към устата му, за да пие. Миеше лицето му и чистеше зъбите му.

Може би ще си кажете:

– Та той е почти труп. Защо са необходими толкова грижи за него.

Когато човек обича, той дава всичко за любимия си.

Жан гледаше двамата старци и шепнеше:

– Каква самоотверженост. Какъв пример за слуга.

А нима Исус не ни остави такъв образец за подражание?!