Имайки предвид събитията в Близкия изток през древността, за да схванем съвременната му политическа география, се налага да се върнем назад до XIII век. Това е времето, когато Византийската империя залязва и контролът на земите, граничещи с Черно море и Източното Средиземноморие, постепенно преминава в ръцете на османските турци.

През 1453г. турците вече са завладели Константинопол, а към XVI век управляват по-голямата част от територията, принадлежаща на Александър Велики.

По-голямата част от Северна Африка, Гърция, Балканския полуостров, както и района по източното крайбрежие на Средиземно море се намира под османско владичество от времето на Колумб та чак до XX век.

Но всичко това приключва, когато турците, съюзили се с Германия, са сразени през Първата световна война. И както след всяка война победителите си разделят плячката, която включва обширната османска провинция, известна като Сирия.

Едно тайно военовременно споразумение между британците и французите, така наречения договор „Сайк-Пико“, поделя тази територия между двете съюзнически държави по линията между планината Хермон и западното крайбрежие. Районът на север от тази линия влиза в зоната на влияние на французите, а районът на юг от нея попада под контрола на британците. По-нататъшната подялба полага основите не само на съвременна Сирия, но и на Ливан, Йордания и Израел.

Когато французите най-сетне получават официален контрол над въпросните територии, превръщат населения предимно с християни маронити район на Сирия в отделна държава, като я кръщават на най-важният ѝ топографски обект, връх Ливан. То този момент Ливан няма самостоятелна политическа идентичност. Главният обединяващ фактор при създаването му е афинитетът на нейния народ към Франция.

На същия случаен принцип става разделението на британската територия на юг от линията Хермон. През Първата световна война Великобритания се радва на подкрепата на мюсюлманския клан Хеджас. В замяна на тази помощ те поличават обещание, че ще станат официални владетели на Арабия. Но Лондон дава обещания и на други племена.

При стълкновение избухнало малко след Първата световна война саудитите побеждават клана Хеджас, поради което британците дават Арабия на тях, оттук и Саудитска Арабия. като утешение падналите получават Ирак, където управляват до 1958г., когато са свалени след военен преврат.

Останалите в арабия от клана Хеджас се преместват в района на север от източния бряг на река Йордан. Обединени около град Аман образуват Транс-Йордания. След оттеглянето на британците през 1948г. се превръща в съвременна Йордания – държава, която подобно на Ливан и Саудитска Арабия никога преди това не е съществувала. На запад от река Йордан в област известна под името Филистина, което идва от името на филистимците се появява нова държава. Британците прекарвайки името Филистина през старогръцкия език получават ново име Палестина, което получава този нов район.

Никоя от тези новосформирани държави не е била нация в обичайния смисъл на понятието за обща история или идентичност. Ливан, Йордания и Палестина са измислица на французите и британците, създадени за тяхно политическо удобство. Тяхната история започва от мистър Сайкс и мосю Пико, както и някои тъмни сделки с Арабия.

Това не означава, че населението на тези държави няма историческа връзка със земята, която обитават. Ако не е родна земя, територията им е най-малко техен дом.

Най-важната индустриална зона на града.  Какво представлява тя?

Петролна рафинерия?

Не, това е инсталация за обезсоляване, която осигурява питейната вода на града.

Вода? Кому е нужна ?

Петролът може да е богатството на арабския свят, но водата е неговият живот.

Малцина на Запад си дават сметка за значението на подобни проекти за обезсоляване тук, в арабския свят.

Водните права и запасите от прясна вода вече изместват петрола като основна причина за конфронтация в Близкия изток и северна Африка. Някои от най-разгорещените конфликти между Израел и съседите му Ливан, Йордания и Сирия са не заради идеология или религия, а заради контрола над водните запаси в Йорданската долина.

„Уискито е за разпивка, но водата е за биткa”, бе писал някъде Марк Твен.

Един от най-известните шумерски царе е Гудва. Твърди се, че е бил владетел на земите от Нипур до Урук. Но не е независим, а само наместник на кутийските царе.

Гудва разгръща огромна строителна дейност и организира множество търговски експедиции. С кораби докарва различни стоки като кедрово дърво от Ливан, злато от Мала Азия и мед от Иран. По вода се пренасят строителни материали, нужни за изграждането на храма на Нинригсу.

Върху купата на цар Гудея, срещаме един от най-древните символи – кадуцеаят. Той представлява пръчка около, която са овити две змии в противоположна посока.  На практика това е жезълът на Хермес, познат със своите тайни, „херметически” знания. Същата форма има и българската сурвачка.