Веднъж в нашия двор се появи незнайно от къде малко котенце. То много искаше да намери майка си, за това се галеше о всеки. От нищо не се страхуваше, само мяукаше и припкаше наоколо.
Цял ден тича котенцето напред назад, дано някой го прибере да го нахрани, но никой не искаше да го вземе. Само една възрастна жена му отчупи малко хляб и го погали между ушите, но после си тръгна.
Вечерта котенцето извади късмет. През двора мина Анечка, тя носеше на баба си подарък за рождения ден. Когато видя котенцето, момиченцето изобщо не се замисли и го взе със себе си.
От тогава котенцето заживя у Анечка. Ядеше до насита, мушкаше в леглото на момиченцето и си играеше с играчките, които му оставяха.
Една вечер, когато Анечка се прибра от училище, котенцето не я срещна на вратата. То лежеше на кревата и жално гледаше стопанката си.
Анечка изтича при майка си и я помоли:
– Мамо, котенцето е болни, извикай моля ти се лекар.
Майката се усмихна и обясни:
– Трябва да го заведем при ветеринаря.
Облякоха се. Увиха котенцето в топъл шал и се отправиха към лечебницата.
Имаше голяма опашки. Баби и дядковци държейки своите любимци на колене, кротко чакаха реда си.
Тази вечер Анечка и майка ѝ се прибраха доста късно в къщи. Докторът бе предписал лекарства и момиченцето се превърна в медицинска сестра и доктор едновременно. То даже намери от някъде бяла престилка, за да подхожда на службата ѝ.
Котенцето бързо се оправи. Анечка се радваше и на всички разказваше в училище за своя любимец. Така неусетно децата започнаха да я наричат ветеринарката.

Веднъж един човек попитал един мъдрец.
– Защо трябва да спазвам заповедите на Бога, когато не разбирам тяхното значение?
– Когато си болен ти се обръщаш към лекар, – казал мъдреца, – и лекарят ти дава лекарство. Знаеш ли защо ти дава точно това лекарство, а не друго? Не, но се доверяваш на лекаря, който лекува тялото ти и приемаш лекарството.
Нима по-малко трябва да се доверяваш на Бога, който лекува душата ти?

С пари можеш да купиш жилище, но не дом,
С пари можеш да купиш часовник, но не и време.
С пари можеш да си купиш легло, но не и спокойствие.
С пари можеш да си купиш книга, но не и култура.
С пари можеш да си купиш лекар, но не и здраве.
С пари можеш да си купиш положение, но не и уважение.
С пари можеш да си купиш кръв, но не и живот.
С пари можеш да си купиш секс, но не и любов.

Не искаше да плаче. Знаеше, че така тревожеше близките си. Но те напираха като прелял ручей, търсещ и най малкото място, за да се разлее.
Вчера го погребаха. Не предполагаше, че болката ще бъде толкова голяма. Когато почина майка й беше по-спокойна. Спомените я връщаха назад и….я обвиняваха.
Баща й преди три месеца не беше добре. Беше го взела в града. Но той се нуждаеше от много внимание, а тя бе постоянно заета със своя малък бизнес. От лекарствата ли, от старостта ли, но той постоянно капризничеше за нещо. Тогава тя роптаеше: „Не беше такъв! Какво му става? Не може ли да разбере, че сега всеки от нас е зает и не може да му обърне много внимание?“
Тогава бе се пооправил и бяха стигнали до компромисно решение. Той ще се прибере на село и ще плащат на една комшийка от време на време да го наглежда. Миналия месец изпрати 100 лева на мъжа й да си купи нещо за рождения ден. Когато разговаряха по телефона зет му го попита:
– Добре ли си?
– Не съм много добре!- тъжно прозвуча гласа му по телефона.
– Да дойдем да те вземем?- каза зет му.
– Не, надейте. Получи ли парите? Какво си купи? Добре ли прекара рождения си ден?
Скоро жената, която го наглеждаше им се обади, че е много зле. Когато отидоха, дъщеря му едва сдържаше сълзите си. Стареца едва говореше и не ги познаваше. Беше отслабнал още повече. А къщичката тънеше в мръсотия.
Закараха го направо в болницата. Лекарят констатира силно разтройство и обезводняване на организма. Включиха го на системи и остана в интензивното. Лекарят не даваше големи надежди… А тя плачеше и само мълвеше:“Само да се оправи, ще го взема при нас и няма повече да го оставя….“.
Оня ден, когато разговаряха последно, той й бе прошепнал:
– Да не забравите да вземете последната ми пенсия, тя е за вас.
Очите й се напълниха със сълзи и тя извика:
– Какво говориш?….Не говори така!
От син си поиска една черешка, а той му каза:
– Сега време ли е за това?
Старецът упорито настояваше:
– Кажи на сестра си, тя ще ми намери…
Сега нищо не му трябва… А болката ставаше още по-силна.

След земетресението в Япония, когато спасители се добрали до развалините на един дом, видели тялото на млада жена през пукнатините. Нейната поза била доста странна. Била на колене, като молещ се човек, тялото й било наклонено напред, а ръцете й като, че ли държали нещо. Рухналата къща наранила гърба и главата й. С големи усилия спасителите достигнали през процепа до тялото на жената, но тя била мъртва.
Спасителната група напуснала мястото и продължили работата си в следващата срутена къща. Но някаква непреодолима сила накарала ръководителят на групата отново да се върне при жената. Той още веднъж коленичил, проврял глава през цепнатината и започнал да проучва мястото под тялото на жената.
Изведнъж извикал от вълнение. Там имало дете. След като внимателно разчистили отломките, под тялото на жената извадили 3-месечно бебе, увито в одеяло. Изглежда тя е пожертвала себе си, за да спаси детето.
Малкото момченце все още спяло спокойно, когато ръководителят на спасителите го вдигнал.
Бързо дошъл лекар, за да прегледа детето. Когато разгърнал одеялото намерил мобилен телефон. На екрана му имало съобщение: „Ако оцелееш, помни, че те обичам“. Този мобилен телефон се предавал от ръка на ръка. И всеки, който прочел съобщението плачел.
Такава е майчината любов!