Соколов бе решил да изясни добре нещата на младия Петрунов, така че той да не се самозалъгва и да храни напразни надежди, но не искаше нацяло да го обезкуражи.

– Когато бях студент по медицина – започна да разказва Соколов, – се разболя баща ми. До този момент той беше силен човек с желязно здраве и безгранична работоспособност. Лекарите му бяха открили диабет.

– Да чувал съм за нея като захарна болест, – каза Петрунов.

– Организмът престава да преработва хранителните вещества, не доставя на тялото мазнини и захари, вследствие на което болният отпада и слабее, – Соколово набързо обясни причините и симптомите на заболяването.

– Но днес това се лекува, – възрази Петрунов.

– Науката по онова време изобщо не бе в състояние да лекува диабета. Измъчваха болните с особена диета, по този начин краят само се отлагаше. След две-три години болният бе обречен на мъчителна гладна смърт сред изобилие от храни и напитки.

– Никой ли не ви каза какво точно да направите? Нима не сте намерили някакъв изход?

– Тогава като студент и бъдещ лекар, тичах от един капацитет при друг. Изучавах всички книги и редки съчинения свързани със заболяването. Ала навсякъде, устно и писмено, получавах един и същ отговор: „неизлечим“. От тогава ненавиждам тази дума.

– Жестоко е, безпомощно да наблюдаваш смъртта на човека, когото обичаш, напълно мога да ви разбера, – въздъхна Петрунов.

– Почина три месеца преди да се дипломирам, – сведе поглед Соколов.

– Доста печален край, – сбърчи чело Петрунов.

– Няколко седмици по-късно чух доклада на един от нашите водещи фармаколози, който каза, че в лабораториите на някои страни са извършени доста успешни опити за откриването на някакъв екстракт от жлези за лечението на диабета. И ето сега след толкова години диабетът е „победена“ болест.

– Ако по онова време имахте неколкостотин грама от препарата, баща ви нямаше да умре или поне щяхте да вярвате в неговото оздравяване, – развълнувано добави Петрунов.

– Сега разбирате ли моето раздразнение и непримиримост, щом някой произнесе думата „неизлечима“? – Соколов тупна с длан по масата. – Денем и нощем мечтаех да изнамеря някакво средство, което да помага на хора с това заболяване. Сифилисът вече се лекува, въпреки че  преди това е бил също „неизлечимо“ заболяване.

– Искате да кажете, – изкашля се нервно Петрунов, – че Ницше, Шуман, Шуберт и кой знае колко още трагични жертви в никакъв случай не са умрели от „неизлечими“ болести?

– Да! Болестта, от която са починали, по тяхното време „все още е била неизлечима“, можем да кажем, че са умрели твърде рано, – засмя се Соколов. – Всеки ден дарява лекарите, с нови и неочаквани изходи за едно или друго заболяване, които вчера са били немислими!

Петрунов го гледаше смаяно.

– Ето защо всеки път, – продължи разясненията си Соколов, – когато се сблъскам с някой случай, при който останалите лекари свиват рамене, моето сърце се свива. Не знам средството на утрешния или на по-следващия ден, но имам надежда. Навярно ще го открия аз или някой друг и то в последния миг от живота на този човек.

– Всичко е възможно, – сви рамене Петрунов. – дори невъзможното.

– Така е, – съгласи се Соколов, – защото там, където пред медицината днес са заключени всички врати, много често някъде отзад съвсем неочаквано се отваря друга врата. Където нашите методи са безсилни, просто трябва да се опитаме да открием нови. Ако науката не може да помогне, разчитаме на някакво чудо.

– В медицината се случват чудеса,  – съгласи се Петрунов.

– Понякога дори можем да ги предизвикаме! – очите на Соколов искряха възторжено. – Повярвайте ми, не бих измъчвал приятелката ви с толкова тежки процедури и продължително лечение, ако не се надявах на нейното подобрение и оздравяване? Случаят е тежък, признавам това. Отдавна не ми се е случвало, да не мога да напредвам толкова бързо, колкото би ми се искало. И все пак, няма да я изоставя.

– Аз също, – в очите на Петрунов проблесна слаба надежда.

За мен това е Божия заповед, една от десетте. Какво означава „не ревнувай“?

Това е: да не досаждаме и да не се раздразняваме. Нашето негодувание разрушава Божия мир в сърцето ни.

Човек, който е недоволен, неразумен и осъжда другите, уморява не само себе си, но и всички край него. Това е вредно, а Бог не желае да се самонараняваме и да си навреждаме по какъвто и да е начин.

Лекарят обяснява, че гневното избухване е вредно за нашия организъм, по-вредно е от треска или настинка. а ние знаем, че раздразнителността действа в ущърб на нашето здраве.

Следващата степен надолу след раздразнението е неприязън, враждебност и омраза, а след това идва гневът.

Въз основана всичко казано до тук, нека вземем твърдо решение относно този въпрос и да се подчиним на заповедта: „Не ревнувай“.

Бяха излезли на пътеката. Дървета сплитаха клоните си и затуляха процеждащата се светлина. Двамата крачеха бодро. Единият беше закръглен и дребен, , той беше лекар, а другият бе слаб и висок младеж.

– Понякога не мога да понасям неговата настойчивост, – каза доктор Дамянов. – Трудностите в нашата професия съвсем не идват от болните. С времето се научаваме как да се държим с тях. Изработваме си подходяща тактика. А когато пациентите се оплакват, питат и настояват, това чисто и просто е признак, че имат температура, главоболие или някакво неразположение. Подготвени сме за избухванията и упорството им. Всеки от нас се е запасил с успокоителни фрази и измишльотини заедно с приспивателните и капките против болки.

Горан слушаше внимателно и почтително мълчеше.

– Никой не вгорчава живота ни така, както роднините и близките на болните, – повиши тон Дамянов, – те постоянно искат да узнаят „истината“. Всички се държат така, сякаш в този свят е болен само техният човек и единствено за него трябва да се грижим. В действително аз не се сърдя на безкрайните им въпроси, но когато нетърпението стане хронично, сдържаността ни се изчерпва. Като лекар на Василев зная колко зле му въздейства това вълнение и съм разтревожен много повече, отколкото той подозира. Горкият, той не знае колко лошо е положението.

Горан се стресна. Значи положението не е много добро!  Младежът настоя:

– Извинете, докторе, но вие разбирате, че тези неща ме безпокоят. Нямах представа, че Ели е толкова зле…

– Ели ли? – Дамянов се обърна към младежа искрено изненадан. – Как така Ели? Изобщо не сте ме разбрали. В състоянието на дъщеря му         засега няма промяна. Василев ми създава грижи. Нима не ви е направило впечатление колко много се е променил през последните няколко месеца? Колко зле изглежда, как с всеки изминал ден все повече отпада?

– Трудно ми е да преценя … познавам го от няколко седмици…

– Аз, който го зная от години, днес не на шега се уплаших, когато случайно погледнах ръцете му. Не сте ли забелязали колко са прозрачни и костеливи? И после… не ми харесва, че много лесно се просълзява. При най-малкото вълнение погледът му овлажнява, а при най-малката уплаха той пребледнява. Тази неустойчивост е съмнителна при мъже като Васил, които по-рано са били извънредно настойчиви и енергични.

Горан вдигна рамене.

– Не е на добро, когато суровият мъж внезапно стане мекушав, – добави с тъга Дамянов. – Когато такива мъже станат добродушни, нещо не е наред, нарушено е вътрешното им равновесие. Естествено, отдавна се готвя да го прегледам основно, само че все не мога да се реша.

– Мисля, че трябва да го направите, – подкрепи го въодушевено Горан.

Дамянов премигна срещу светлината и загрижено каза:

– Ако усети, че самият той е болен! ….. А да не говорим за мисълта, че би могъл да умре и да остави детето си неподвижно, тогава ще стане нещо страшно! И без друго се съсипва с умуванията си и със своето необуздано нетърпение. Не, Горане, криво сте ме разбрали,  не Ели, а той ми създава много грижи. Страхувам се, че старецът няма да я кара дълго.

При проверка на зрението на вашия първокласник не позволявайте на лекаря да използва таблици с обърнати букви.

На тази възраст децата още не правят разлика между „дясно“ и „ляво“.

При проверка на зрението с такива таблици на лекаря може да му се стори, че зрението на вашето дете е слабо, въпреки че причината за това се състои в особеностите на възприятието.

Струйка кръв се процеждаше изпод временната превръзка, която бе сложил Дамян. Той направи знак на момчето да седне и леко надигна марлята. Отдолу се разкри противна, неприятна на вид рана.

– Трябва да се зашие, – каза Дамян.

– Ще извикам лекар, – каза Зоя, която притеснено се въртеше край наранения си брат.

Дамян изпъшка и се намръщи презрително.

– Последният доктор, с когото си имах работа, щеше да ме убие, ако не му бях попречил. Толкова са компетентни, че такава дълбока рана може и да не заздравее. Ще се възпали и тогава един Господ знае какво ще стане. С три-четири шева ще я затворя и след това почти няма да си личи.

Зоя го гледаше объркана.

– Нека първо да доведа лекар да го прегледа. Моля те, опитай се да ме разбереш, – гласът ѝ трепереше, още малко и щеше да заплаче.

Дамян сви рамене.

– Както искаш.

Един час по-късно двама лекари се опитваха да спрат кървенето, но след като шумно се скараха, само влошиха положението със своето опипване и човъркане. Радко толкова се разстрои и подлуди от болката, че отказа да ги допусне повече до себе си. А през цялото време от раната бликаше кръв.

Дамян не можеше да гледа всичко това, за това излезе. Когато след половин час се върна, завари Радко свит в ъгъла. Той не позволяваше никой да го докосне, дори и сестра му.

– Виж, – каза Дамян. – Донесох равнец, за да спрем кървенето.

Зоя въздъхна.

– Какво ще правим? Решавай! – подкани я Дамян.

След малко лекарите бяха отпратени от стаята. Радко престана да вика, но ги наблюдаваше подозрително от ъгъла. Дамян се постара момчето да види как изсипва малко от стрития равнец върху дланта си. Посочи праха, а после раната на Радко.

Изчака малко, след това внимателно пристъпи към момчето и му показа равнеца върху дланта си. Радко го гледаше плахо, но вече не толкова недоверчиво.

Дамян изсипа стрития равнец върху кървящата рана и повтори процедурата още шест пъти. Накрая се дръпна назад и остави Радко напълно да се успокои.

След десет минути кървенето спря. Вече по-спокоен, Радко позволи на Дамян да се приближи и да изчисти билката от раната. Макар че това му причиняваше болка, Радко търпеливо изчака Дамян да си свърши работата.

След това Дамян извади от джоба си кърпа, в която бяха сложени няколко игли с вече вдянати копринени конци. Радко го изгледа със страх. Тревогата, изписана по лицето му ставаше все по-голяма. При всеки опит на Дамян да посегне с иглата към раната, Радко пищеше от ужас.

– Опитай с нещо друго – каза отчаяно Зоя.

– Раната е твърде дълбока, – отвърна Дамян раздразнен от неуспеха си. – Иначе ще се възпали и тогава наистина ще има защо да пищи, а може да млъкне и завинаги.

– Той не е виновен… не разбира, – Зоя опита да защити брат си.

Дамян се отстрани и въздъхна. После извади от вътрешния си джоб малко ножче и разряза дълбоко месестата част на лявата си длан точно под палеца.

Настана мълчание. Радко и сестра му гледаха потресени. Дамян прибра ножчето и докато от раната бликаше кръв, той взе превръзка от масата и притисна разреза.

През следващите няколко минути не каза нищо, а братът и сестрата само го гледаха. После предпазливо вдигна превръзката и видя, че кръвотечението е намаляло.

Бавно пристъпи до масата, взе иглата и внимателно я насочи към раната. След това прониза с нея двата ѝ края. Изтегли нишката, сякаш кърпеше чорап. После я върза на възел, взе нова с вдяната игла и повтори това още три пъти, докато раната бе изцяло зашита.

Тогава вдигна дланта си пред лицето на Радко, за да я огледа внимателно. Дамян посочи зашитата раната на ръката си , а след това отворената рана на Радко. Пребледнял от безпокойство, Радко дълбоко въздъхна и кимна.

Дамян взе нова игла, поднесе я към раната на момчето и натисна.

Петте шева бяха направени успешно, макар и не без стонове и писъци от страна на Радко. Накрая Дамян се усмихна и стисна здравата ръката на пациента си, който бе пребледнял, но мъжествено търпеше болката.

– Кораво момче – каза Дамян. – Хората не знаят колко смел е Радко.

Радко се усмихна, той се чувстваше почти герой.