Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..

На Чен откриха тумор в мозъка, а той беше само на седем години.. В това време майка му страдаше от заболяване на бъбреците.

На двамата им бе много трудно, те всеки ден се бореха за живота си.

Заради тумора Чен ослепя и бе парализиран.

Лекарите знаеха, че той дълго няма да живее, за това предложиха на майката:

– Можем да ви трансплантираме негов бъбрек и поне вие да живеете. Той вече си отива, не можем да направим нищо за него.

– Какво говорите, – възмути се майката, – на мен ми е трудно дори и да си го помисля само.

Чен дочу този разговор и реши да убеди майка си, да приеме трансплантацията.

„Бих се радвал, тя да остане да живее по-дълго и да е здрава, – помисли си Чен“.

Той не знаеше от къде и как да започне, но когато видя угриженото лице на майка си започна направо:

– Мамо, съгласи се да ти направят тази трансплантация.

– Ти си чул разговора ни, – с болка го погледна майка му, – не мога да го направя. И без това ми е болно, като знам, че те губя.

– Но, мамо, помисли само. Аз ще бъда много радостен, че ти ще живееш и ще бъдеш здрава.

– Не, Чен, болката ми по теб ще бъде още по голяма, когато знам, че те няма.

– Мамо, но нали частица от мен ще живее в теб, – Чен я погледна умолително, – аз ще бъда с теб през цялото време и ще живея чрез теб.

Майката се разплака. Тя разбираше, че той беше прав. Мисълта, че частица от него ще живее в нея, донякъде я успокои.

– Мамо, моля те направи го заради ме, – Чен направи последен опит да склони майка си.

Тя го погали по главата, а от очите ѝ на вади се стичаха сълзи по бузите ѝ.

– Но, Чен, какво ще правя без теб?
– Но нали аз ще бъда с теб, – засмя се Чен, – щом една частица от мен живее в теб и ти дава живот….. все едно аз съм с теб.

Майката нищо повече не каза. До вечерта дълго обмисляше думите на сина си. Цяла нощ не можа да затвори очи и да заспи.

Рано сутринта омаломощена от размисли, съмнения и терзания прошепна над още спящия си син:

– Добре, Чен, ще живеем заедно.

Когато синът ѝ умря, неговият бъбрек ѝ бе присаден. Лекарите не можеха да осигурят на Чен пълноценен живот, но благодарение на сина си тя щеше да живее.

Преди операцията, лекарите почетоха паметта на Чен с едноминутно мълчание. Никой в операционната не можа да задържи сълзите си.

Благодарение на желанието на Чен бе спасен животът не само на неговата майка, но и на още двама човека, на които бяха трансплантирани негови органи.

Намериха я с прерязани вени в локва кръв. Странното бе, че бе изгубила съзнание, но кръвта бе спряла.

Пена бе възрастна жена.  До скоро се подпираше на бастунчето си и ходеше до магазина, дори успяваше по чуден начин да си прекопае градинката.

Но вчера как се завъртя крака ѝ и тя не можа да го изправи. Разтичаха се съседите, защото я видяха в двора, когато падна безпомощно на плочките.

Медицинската сестра, когато дойде, немарливо забоде иглата в крака ѝ, лекарството не стигна на нужното място, а след два дни я откараха в болницата в града.

– Трябваше да дойдете веднага, – скара се лекарят, след като прегледа Пена. – Нищо не мога да направя. Ще ви изпиша обезболяващи, но няма да можете да се движите вече.

С болка и отчаяние, Пена се прибра в дома си. Тя живееше сама. Децата ѝ бяха в чужбина, кой щеше да се погрижи за нея.

Привечер дойде да я види брат ѝ.

– Какво ще правиш, Пено? – смръщи вежди той. – Кой ще те погледне? Кой ще се грижи за теб? Окачи си въжето или вземи ножа и се отървай, няма защо да се мъчиш повече.

Брат ѝ си замина, а тези думи звучаха в ушите ѝ и не ѝ даваха мира.

– Няма кой да се погрижи за мен, – каза си тя, – поне да не тежа на никого…

Хвана ножа и преряза вените на ръцете си. Потече кръв, но това не я уплаши….., а после изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си видя малката си внучка, която бе кръстена на нея. Детето видя, че баба му отвори очи и изтича до нея.

– Бабо, какво си направила, – извика детето, – хайде да се молим, Бог да ти прости, за това, което си сторила.

Пена погледна Пепи, очите ѝ се насълзиха и тя почна бавно да мълви:

– Господи, прости ми. Извърших голям грях, посегнах на живота си. Бях огорчена от думите на брат си, забравих за Теб …..Ти никога не си ме оставял …..

Внучката я бе хванала за ръка и безмълвно мърдаше устни. Пена и детето дълго се молиха. Изведнъж момиченцето подскочи и извика:

– Бабо стани и ходи, Бог  ти прости безумието, което си извършила….

Пена се повдигна леко и направи две несигурни крачки. Но изведнъж усети сила в нозете си и започна бодро да крачи из стаята. Бог наистина ѝ бе простил….

Например, известният физиолог И.П. Павлов наблюдава пациент, който проспал в летаргия 20 години – 1898-1918 г.

Неговото сърце биело със скорост три удара в минута и правел едно-две вдишвания в минута.

Ето ви и друг случай.

През 2005 г. лекаря, който извършил аутопсията в моргата в Брашов преживял ужасен шок.

Изведнъж му се сторило, че един от труповете се движи.

Той се приближил по-близо и се наклонил към тялото и ….. мъртвецът го повалил с нокаутиращ удар по главата.

Родили са се еднояйчни близначки, които изненадали лекарите.

Момичетата са се появили с разлика от 45 секунди, но когато се приближили една до друга, се хванали за ръце.

Такъв случай, когато при многоплодна бременност бебетата споделят един околоплоден балон се случва веднъж на 10 хиляди.

Всички, които са присъствали на раждането им и са видели как децата са се хванали за ръце, са останали безмълвни.

Сега те вече са пораснали.

Ето какво разказва майка на близначките:

– Понякога съпругът ми отива до магазина и взема едно от децата, а другото остава с мен. Когато това се случи, двете много се разстройват и постоянно питат една за друга. Те са много близки, като две бобчета в шушулка.

Нима това не е прекрасно?!