Малко преди Рождество семейство Иванови очакваше ново попълнение. На 24 декември Дора постъпи в болницата. Нейният мъж Марин с нетърпение очакваше раждането на третия си син, но …. следващите часове станаха едни от най-трагичните в живота му.

Раждането започна добре. Опитната Дора, вече родила две деца, бе търпелива и сдържана, но Марин беше неспокоен, имаше чувството, че нещо не е както трябва.

Изведнъж от едно от устройствата се издаде силен писукащ звук. Това бе сигнал, че сърцето на Дора е спряло.

Медицинският персонал бе в паника. Те направиха всичко възможно за да върнат Дора в съзнание.

Тези минути бяха най-жестокото възможно изтезание за Марин.

– Не мога да повярвам, че тя е мъртва и няма да се върне у дома, – мълвеше мъжът, сълзите му напираха и изобилно се изливаха върху лицето му.

Минаха четири минути, но сърцето на Дора така и не проработи.

Лекарите прекратиха опитите си да върнат Дора към живот и насочиха всички усилия да спасят детето.

Обясниха на Марин:

– Трябва да започнем да правим цезарово сечение.

В отделението цареше хаос, чуваха се викове на лекари, пищящи звуци на  устройства и уплашените гласове на медицински сестри.

Марин гледаше как разрязаха жена му, за да извадят детето му. Когато извадиха малкото, то не издаде звук, не се чу дългоочаквания първи вик.

Тогава лекарят с голяма болка сложи новороденото в ръцете на бащата му и ….тук се случи неочаквано чудо.

Детето пое дъх и след малко изплака.

– Той е жив! – – сияеше от радост Марин.

Това бе невероятно. Но още по невероятно стана, когато се канеха да откарат тялото на Дора в моргата. Тогава сърцето ѝ отново заби.

Никой не можеше да повярва на случилото се, но щастливия баща и съпруг не се нуждаеше от обяснения. Той със сълзи на очи показа на Дора сина им.

Какво се случи? Истинско рождествено чудо!

Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.

Беше едва шест вечерта. Григор се връщаше от магазина, където бе купил хляб.

Срещу него изтича момче, то бе много изплашено. Не можеше да обясни нищо, но цялото трепереше.

Григор разбра, че нещо е станало в района, който бе залят от вода и се бе образувало езеро.

Григор стигна до леда, но нищо не виждаше. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че нещо проблесна на другия бряг.

На няколко метра от тръстиките се давеше момче, което се опитваше с ръце да се задържи за леда.

Григор веднага скочи във водата и извади момчето от капана на леда. Той живееше наблизо. Занесе детето в дома си. Даде му горещ чай, преоблече го в сухи дрехи и едва тогава повика лекар.

Състоянието на момчето предизвикваше опасения за здравето му и психическото му положение, поради преживяния шок, затова се наложи да бъде отведено в болницата.

Въпреки всичко най-лошото бе вече ги отминало. Важното бе, че момчето бе останало живо.

Странно, това място съвсем не бе обезлюдено, наоколо живееха много хора. По време на инцидента е имало и минувачи, но никой не се е притекъл на помощ на момчето.

– Наблизо стоеше мъж, – разказваше Григор по-късно. – Той само гледаше. Колебаеше се, а после бавно се отдалечи от мястото. Хубаво е, че приятелят на потърпевшия изтича при мен, въпреки че не можеше да ми обясни нищо от уплаха.

По-късно това мястото на инцидента бе обградено с ленти. Това бяха предпазни мерки за феновете на пързалянето с кънки и шейни.

вечер, родители, апарат, топчици, морфин, жици, щипки, действителност, чудо, Ана бе само на година и пет месеца месеца. След менингита поличи инсулт и бъбречна недостатъчност.

Детето бе в болницата и в кома. Към него бяха включени машини, които поддържаха живота ѝ.

– Това не е Ана, а само тялото ѝ, което не може да диша самостоятелно, – каза лекарят.

– Това означава ли, че дъщеря ми е мъртва? – С насълзен очи попита Людмила, майката на момиченцето.

Лекарят само кимна с глава.

– Тогава нека нейните органи да послужат на някой друг, – каза тъжно бащата на момиченцето.

Така бе взето решение, Ана да бъде изключена от поддържащите я машини, а органите ѝ да се дадат за трансплантация.

За последната вечер, която родителите на Ана щяха да прекарат с нея преди да я изключат от апаратите, които поддържаха живота ѝ, майка ѝ купи топчици, които малката ѝ дъщеря толкова много обичаше.

Започнаха да изключват апаратите, лампите угаснаха. На момиченцето биха морфин.

Людмила прегърна освободената от жици и щипки Ана. Струваше ѝ се, че това е някакъв сън, а не действителност.

– Ана, ти знаеш колко много те обичаме, – Людмила вярваше, че дъщеря ѝ я чува…..

Детето бе толкова топло. Който и да я погледнеше, ще реши, че само е заспала.

Людмила целуна дъщеря си. И стана чудо. За изненада на лекарят и медицинския персонал момиченцето започна самостоятелно да диша.

Множество очи се насълзиха от възторг и радост.

Роки бе принуден да приеме, че вече не е център на внимание в дома. Кой е Роки ли?

Това е един едър и любвеобилен котарак, който обикваха всички, след като се запознаеха с него.

Един ден в семейството се появи бебе.

За изненада на стопаните си, Роки първи приветства новодошлия член на семейството.

– Виж, – извика Ирена на мъжа си.  – Само го подуши и легна до него, а ние се страхувахме, да не го одраска.

– Той е як котарак, – засмя се Румен, – никога не съм се съмнявал в него.

Скоро младите родители научиха ужасната новина.

– Състоянието на детето ви е лошо,- каза им лекарят. – Ще се наложи да му направим операция на сърцето.

– Та то е само на 12 седмици, – възкликна изненадано Ирена.

Въпреки притесненията операцията премина успешно и  Момчил оцеля.

Върна се у дома, но всеки миг можеше да се влоши състоянието му и за това беше под постоянен надзор на майка си и баща си, които се редуваха да го гледат.

Роки също не свали очи от „по-малкия си брат“. Лежеше до него и успокоително му мъркаше.

Малкото момченце протягаше ръка и докосваше с усмивка меката козина на четирикракия си приятел.
Роки протягаше лапа и леко и внимателни докосваше малкия.

Постепенно здравето на Момчил се подобри и той напълно оздравя.

Между котаракът и момчето се зароди нещо като дружба. Рока бе за него почти като ангел хранител.