Марин израстна на село, но не желаеше да се занимава със селскостопанска работа. Не му харесваше да сади, жъне или да отглежда животни.

– Когато порасна ще стана зидар, – казваше той.

Желанието му се сбъдна, дори стана добър предприемач.

Един ден, когато работеше на един строителен обект, счупи крака си.

Диагнозата, която му съобщи лекарят, за него бе неочаквана.

– Единствената ви надежда в случая, – посъветва го докторът, – е кракът ви да се ампутира.

Марин оцеля след процедурата, но остана осакатен за цял живот.

Това спомогна той още повече да търси Бога.

Стана евангелизатор в родния си град, но се наложи да се премести на друго място поради здравето на жена си. Там той превърна една бореща се църква в процъфтяваща.

Малко след преместването жена му почина.

Марин се опитваше да разбере трагедиите, които му се случваха в живота, но така и не успя.

На погребението на жена си той каза:

– Дълго размишлявах върху проблемите, които възникнаха в живота ми. Така и не разбрах защо ми се случи всичко това, но когато му дойде времето ще го разбера.

При всяко предизвикателство трябва да се доверим на Бога, уверени, че Той ще държи ръката ни. Пътят може да е тъмен, но все пак можем да Го хвалим, уверени, че някога ще разберем.

Ана Петрова бе лекар и практикуваше в спешна медицинска помощ. Тя работеше на много трудни места, там където мнозина нейни колеги биха се поколебали да отидат.

Бе помогнала на мъж чието лице бе обезобразено от дълбоки белези. Той ги бе получил, когато домът му гореше.

Много я трогна едно седем годишно момиченце. Когато майка му плачеше и притеснена повтаряше:

– Ние сме бежанци. Как ще се оправяме оттук нататък.

То нежно държеше лицето ѝ в ръцете си.

Ана бе забелязала нещо много интересно за людете, които срещаше и го споделяше с близки и познати:

– Тези хора разчитаха само на вярата си, че Бог ще донесе по-добри дни и щастливо бъдеще. И то при такива големи трагедии, мъка и безпомощност.

Бог знае плановете, които е определил за теб. Те няма да ти навредят, а ще ти дадат надежда и бъдеще.

Независимо дали живеем във времена на щедрост или се чувстваме изгнаници и сами днес, можем да се доверим на Божите обещания, че ще Го намерим, когато Го търсим с цялото си сърце.

Каквито и да са нашите обстоятелства, ние наистина ще бъдем намерени от Него.

Операцията бе неуспешна.

Лекуващият лекар каза с болка на Мирон:

– Ще трябва да се подложите на друга операция след пет седмици.

Мирон се притесни. Той бе възрастен човек, а живееше много далеч от мястото, където щеше да се направи новата операция.

– Ох, ще трябва да шофирам в непознат град и сам да се ориентиран в сложната болнична система, – тревожността му нарастваше. – Освен това ще работя с нов специалист.

Имаше и допълнителни смущения.

Обстоятелствата станаха непосилни.

По време на пътуването навигационната система на колата му се повреди, но въпреки всичко Мирон пристигна навреме, защото имаше хартиена карта.

В болницата срещна човек, който пожела да се моли с него за случая.

Операцията свърши.

Лекарят се усмихна на Мирон и му съобщи:

– Имам добри новини за вас.

Мирон го погледна с надежда.

– Този път операцията ви мина успешно.

Радостта му нямаше край.

Не винаги ще изпитаме изцеление или спасение, но Бог е верен и винаги е близо до уязвимите хора, независимо дали са млади, стари или в неравностойно положение.

Бог няма да ни изостави, когато сме в голяма нужда. Той задоволява всяка наша потребност и с това ни напомня, че е с нас във всеки момент от живота ни.

Именно Той е Бог на всички ни дни.

Лора бе притеснена. Тя ходи на преглед, а това което ѝ каза лекарят съвсем не я обнадежди.

– Скоро ще умра, – сподели тя с приятелката си Соня.

– Ти страхуваш ли се от смъртта? – попита Соня.

– Живее ми се, – призна Лора. – Страхувам се наистина.

– Страхът от смъртта ограбва радостта ти от живота, – добави Соня.

– То пък един живот, – въздъхна Лора, – особено ако знаеш, че не ти остава много.

– Знаеш ли коя е Флорънс Найтингейл? – попита Соня.

– Не, – повдигна рамене Лора.

– Това е най-известната медицинска сестра в историята, но е живяла като роб на смъртта, – поясни Соня.

– Нали е била медицинско лице, как така се е страхувала? – озадачи се Лора.

– Когато Флорънс е била на 37 години, тя е споделила с приятели, че животът ѝ виси на косъм.

– И? – ококори заинтересовано очи Лора.

– Така легнала и престояла така цели 53 години. Тя наистина е умряла, но на деветдесет години. През всичките тези години тя не била страдаща, а станала приятел на тези, които страдат.

– О! – възкликна Лора. – Доста необикновен живот!

– Ами ти? Исус дойде, за да освободи онези, които са живели живота си като роби, от страха от смъртта, – подкачи я Соня. – Смъртта е в Неговата юрисдикция.

На Владо от време на време му трепереха ръцете. И той отиде на лекар.

След прегледа докторът отбеляза:

– Добре си. Нищо ти няма.

Владо го погледна озадачен, аха да се разплаче:

– Докторе, колко ми остава? – попита той.

– Вие май не чухте какво ви казах? Това е просто стареене на тялото.

Владо тръсна глава и тихо каза:

– Може би имате право. Старея …

И си тръгна малко обнадежден.

Както ръцете ви могат да се разтреперят от време на време, така и вие понякога съгрешавате. И когато допуснете това, помнете, че грехът може да ви докосне, но не може да ви обсеби, защото Христос е в вас.

Доверете се на Бога.

Вашето сърце е Негов дом, а той е вашият Господар.