Младият обещаващ лекар Лозанов живееше в големия град. Имаше много клиенти. Сгоди се за красиво и умно момиче. Нищо не му липсваше.

Майка му Мария живееше на село. Един ден тя реши:

– Ще продам всичко и ще отида да живея при сина си. Сигурно много ще се зарадва, като ме види.

Тя продаде дома си  и отиде в големия град при сина си.

– Синко, аз продадох всичко и дойдох да живея при теб. Вярвам, че се радваш и нямаш нищо против.

Лозанов се смути и смънка:

– Да, мамо, радвам се, че си при мен. Но знаеш ли този град е прекалено шумен и оживен за теб. А и въздухът тук не е много здравословен. Мисля, че за теб ще бъде добре да ти намеря квартира в предградията. Там по-спокойно ще живееш. Съгласна ли си?

– Да, – въздъхна Мария, – съгласна съм.

Тя остана до нощува у сина си. След полунощ Лозанов се събуди и видя майка си до леглото.

– Мамо, добре ли си? Случило ли се е нещо?

– Просто исках да те погледам, – казала възрастната жена. – Ще ми позволиш ли да те погаля, както го правех, когато беше малък?

– Разбира се, мамо.

Тя го помилва, но той усети, че ръката ѝ трепери.

– Мамо, добре ли си? Да не ти е лошо?

– Нищо ми няма, синко, – каза Мария и се прибра в стаята си.

Когато стана сутринта, лекарят поразмисли и реши да остави майка си при себе си. Веднага се обади на годеницата си.

– Мама дойде и иска да живее при нас. Ти какво ще кажеш за това?

– Нямам нищо против. Както обичам теб, така ще обичам и нея.

Лозанов тръгна към стаята, за да съобщи на майка си радостната вест, но … стаята, в която Мария остана да нощува, бе празна. Майка му бе заминала. Всички усилия на полицията да я намери не се увенчаха с успех.

След три месеца при Лозанов докараха в болницата възрастна жена, която бе прегазена от кола. Не се знаеше, дали шофьорът не бе внимавал или тя сама се бе хвърлила под колата.

Когато Лозанов погледна лицето ѝ, я позна:

– Мамо, мамо….

По-късно дойде и годеницата му, но нищо не можеше да се направи за възрастната жена. Два часа по-късно Мария почина.

Отсъствието на любов наранява болезнено всяко любящо сърце.

Един мъж отишъл на преглед при лекаря.

– Прочетете най-долния ред, – казал лекарят.

– Не мога, – сконфузил се мъжът.

– Да, ясно, – въздъхнал лекарят. – Вие имате късогледство.

Мъжът подскочил изненадано:

– Какво говорите, докторе! Цял живот съм бил неграмотен, а сега още и късоглед.

Едва вчера Стилян Христов разбра нещо много страшно за себе си. Той чу, когато лекарят му каза:

– Вие имате смъртоносно сърдечно заболяване. Прогнозите са лоши. Нямате голям избор. Трябва да се подложите на операция.

Стилян се уплаши. Той не знаеше дали след това ще може да се прибере у дома си.

„Ами ако операцията не мине успешно. Ако след нея се залежа, кой ще ме погледне. Съпругата ми почина преди две години, децата ми са по чужбина….“ – терзаеше се Стилян.

Накрая се реши и постъпи в болницата. Там чакаха и други хора, за предстоящи операции и процедури. За кратко време Стилян се сприятели със някои от тях.

Изведнъж молитвите му се промениха. Вместо да се моли само за себе си, той започна да се моли и за другите хора. Когато почина един от новите му приятели, Стилян се опита да утеши близките му.

С други се насърчаваше взаимно, докато чакаше да го оперират.

Молеше се постоянно за своето здраве, докато един ден осъзна нещо много интересно.

– Молитвата ме променя, – каза си Стилян. – Бог ми даде възможност да свидетелствувам на другите и да бъда насърчен от тях. Ето, щом се доверих на Бога, аз се обърнах и започнах да помагам на ближните си.

Той бе преживял истинска промяна. Бе се превърнал в човек, който мисли първо за другите.

Виктор обяснява на приятеля си:

– Дали съм здрав или болен, няма значение, но веднъж в месеца отивам на преглед при лекаря.

– Ако ти няма нищо, има ли смисъл да ходиш? – попита го приятелят му.

– И лекарят трябва да живее, да изкара нещо от работата си, – каза Виктор и продължи. – Той ми предписва лекарства и аз отивам в аптеката да си ги купя. И аптекарят също иска да живее. …. След това изхвърлям лекарствата.

– ???, – изгледа го озадачен приятелят му.

– Е и аз искам да живея!

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“