Мъжете в квартала съжалявах Борис:

– Представи си, – размахваше припряно ръце Румен, – оженил се млад и не е успял да изпита радостта да се напива по баровете, да се събужда с махмурлук и мадама в леглото.

– Това направо си е трагедия, – мърмореше Николай.

– Няма извънбрачни деца, не злоупотребява с наркотични вещества и нито веднъж не е задържан в полицията за някакво престъпление, – възмущаваше се Краси.

– Това си е напълно пропилян живот, – клатеше глава Юри.

– Той още след като завърши гимназия си обърка живота, – сподели съученикът му Михаил. – Ожени се веднага, родиха му се две деца и започна усилено да се труди, а беше много красиво момче. Всяка нощ можеше да има по една различна … до него.

Когато слушаше как го оплакваха, Борис се усмихваше и казваше:

– Женен съм за невероятна жена. Имам красиви деца. За вас може да съм луд, но като се събудя и видя усмихнатата си съпруга и чуя смеха на децата си, чувствам се щастливец.

Приятелите му, съучениците и мъжете от квартала само вдигаха рамене и въздишаха дълбоко със съжаление.

– Освен това със съпругата си ходят на църква и никой не смята децата им за странни. Това е скандално – добавяше още масло в огъня Виктор. – Нима такъв човек може да бъде за пример?!

Крум започна разговор с Ана. Двамата чакаха заедно автобуса.

Ана сподели:

– Аз не съм религиозна, но там, където живея, има много християни.

– Какво мислите за тях? – попита я Крум.

– Никога няма да мога да се отплатя за тяхната щедрост.

– Те са ви помагали?

– О, много! – възкликна Ана. – Баща ми бе с увреждания и аз го взех в дома си. Тогава те направиха рампа до къщата ми, подариха ни болнично легло и медицински консумативи.

– Ако те като християни го правят, би трябвало всеки да бъде такъв, – вдигна вежди въпросително Крум.

– Може би, но не сега. Трудно ми е все още, ….. да го направя.

– Да не би те да са се отнесли лошо с вас? – попита Крум заинтригуван.

– Напротив, – възрази Ана, – те продължават да се грижат за мен, въпреки че не съм една от тях.

Тя разбираше, че е обичана заради Исус и благодареше на Бога за това. Все още не вярваше в Него, но се радваше и доверяваше на другите, които бяха повярвали в Господа.

Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.

Сашо се изправи огледа хората и попита:

– Защо Дончо, Захари, Стоян и Стела днес не са на църква?

Когато ги срещнаха в града, всеки се оправда по свой начин:

– Беше много дъждовно и студено, – протегна ръце напред Дончо.

– Бебето капризничеше цяла нощ и не можах да спя, – въздъхна тежко Стела.

– Гледах един сериял до късно и …, – повдигна безпомощно ръце Захари.

– Чатих с приятели до сутринта и заспах, – звучеше не много убедително Стоян.

– Ако са твърде мързеливи, за да се измъкнат от леглото и да стигнат до църквата, обикновено намират някакво извинение, но това са тъпи извинения, – негодуваше Стойко.

– Ако искат да се срещнат с братята и сестрите в Христос, за да се поклонят, обикновено ще намерят начин да стигнат до там, – подкрепи го Теодор.

Григор разказа нещо много интересно, което младите хора в църквата запомниха много добре. То им сатана като обица на ухото.

– Видях снимката на фенове, посещаващи футболен мач по време на снежна буря. Вероятно не пропускат мач, дори ако това им коства измръзване на някоя част от тялото.

А Ченко относно отсъстващите реагира остро:

– Не се очудвам ако някой от тях се е успал в неделя и ли е негодувал, че пейките са много твърди, за да си доспи.

Лошото е, когато забележим, че някой го няма в църквата. Редно е да се поинтересуваме за него.

Някои отсъстват по измислени причини. И след това постепенно отпадат от църквата.

Тази вечер крана на сълзите на Нешо бе отворен. Той се въртя цяла нощ в леглото.

Неспокойни мисли измъчваха сърцето му.

Всички надежди за бъдещето му бяха смачкани.

Това напълно разби сърцето му.

Треперещите му устни повтаряха едно безкрайно:

– Защо? Защо? Защооооооо …?

Когато бе най-отчаян, отговора го настигна:

– Исус, тъй като Той е прославен и възвеличен в живота ни чрез нашето страдание. Вярвай Му.

Нешо усети, че чувството за вина, пречеше на всеки изблик на радост.

За това падна на колене и извика със сетни сили :

– Сега, когато нямам отговор на въпросите си, не разбирам защо се случва всичко това с мен, изцяло Ти се доверявам и оставам всичко в Твоите ръце. Само Ти знаеш, кое е най-доброто за мен.