Трудни дни, всички ги имаме. Някои са по-лоши от други.

Когато Камен стигна до сградата, откри, че силният вятър бе съборил няколко тухли отгоре.

Затова той монтира греда с макара на върха на сградата и вдигна няколко варела пълни с тухли.

Поправи повреденото място, но останаха много тухли.

Той ги наслага в един от варелите и го спусна надолу.

За съжаление, варелът бе станал много по-тежък от него и преди да разбера какво се случва, варелът започна да пада, издърпвайки го нагоре.

– Ще се задържа, тъй като съм далече от земята, – реши Камен.

Но не успя.

По средата срещна варела с тухлите, който бързо се спускаше. Получи силен удар по рамото.

Изкачи се на върха, удари главата си в гредата. Пръстите му се защипаха и заклещиха в макарата.

Когато бъчвата удари силно земята, дъното ѝ се спука, а тухлите се разсипаха.

Камен стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

По средата на пътя срещна варела, който се издигаше бързо, и получих тежки наранявания на пищялите си.

Когато Камен удари земята, се приземи върху купчината разсипани тухли. Получи няколко болезнени порязвания и дълбоки синини.

Шокиран той пусна въжето.

Варелът се стовари бързо върху него и му нанесе удар по главата.

Откараха го в болницата.

В някои дни се чудим защо изобщо сме изпълзели изпод завивките сутринта и дали вечерта ще се върнем в леглото си.

Повечето от нас не изпитват трудности да се справят с няколко проблема през деня, но когато започнат да се изсипват като градушка, без облекчение и причина, ставаме нервни.

В повечето случаи започваме да мърморим.

Има хора, които ни обичат и наистина искат да помогнат, но колкото и да искат, трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Но Бог и в най-трудните ситуации ни придружава.

Купчината пране и изглеждаше невероятно голямо. Всичко бе натрупано по всякакъв начин.

Не бяха само дрехи, а символ на всичко, с което не можеше да се справи Диана: храна, емоции и очаквания.

В такива случаи тя се чувстваше недостатъчна.

Години по-късно порасналите ѝ деца си спомняха:

– Колко хубаво ни беше да тичаме и да скачаме в купчината мръсно пране в мазето.

Тогава Дафина осъзна, че Бог е действал там, където тя бе виждала само провал.

– В това, което приемах за неуспех, децата ми са се забавлявали и радвали, – усмихна се Дафина. – Имали са чувство за безопасност и дом.

Божията благодат покрива това, което не ни достига.

Нека Му позволим да ни разкрие живот изпълнен с любов и Неговото присъствие.

Митко обичаше да спортува. Кажеха ли му в училище:

– В събота ни предстои мач.

Той цяла седмица тренираше в задния двор на дома си.

Освен това проверяваше всяка част от униформата си.

Трябваше сам да се увери, че е изгладена и готова за работа.

Често спеше в униформата си в нощта преди мача.

– Трябва да съм сигурен, че ще се събудя и отида навреме, – казваше си той.

Каква детска наивност?!

Очакването е основен компонент и на духовната зрялост. То е свързано с най-дълбоките чувства на любов в нашите сърца.

Помислете си само, ако Митко не обичаше да спортува, щеше да остави униформата под някоя купчина мръсни дрехи. Родителите му трябваше на сила да го измъкват от леглото сутринта, за да отиде навреме за мача.

По същия начин, ако обичаме Исус, ние с радост ще се включим да служим в Неговото име.

Ако обичаме нашия Господ и най-голямото ни желание е да го почетем с благодарни сърца, ние ще „останем облечени за действие“, очаквайки нетърпеливо, търсейки начини да го почетем чрез нашите думи и дела.

Животът ни е изпълнен с безброй възможности да служим на Господ Исус. Това, което се изисква от нас, е да бъдем будни и внимателни към всеки подобен случай.

Когато сме погълнати от собствените си желания или грижи, които ни притискат в живота, тези възможности са пред очите ни, но ние не ги виждаме.

Трябва да се научим да се изпразваме от нездравословната загриженост за себе си.

Нека да открием свободата и радостта, които се намират в живота на активното, будното и внимателно служене на другите в името на Христос.

Миро и Жоро се вглеждаха в натрупаното с облаци небе и се питаха, дали ще вали. А между другото водеха много „важен“ разговор.

– Ако духовният ти багаж бе видим, какво ли щеше да има в него? – попита Миро.

– Куфари от вина, издути от преяждания, раздувания и компромиси, – разпери ръце Жоро.

– Да носиш товар от вина, не е нещо ново. Толкова много го правят, – добави Миро. – Представи си хлапе, което съжалява за думите, които е казало на майка си….

– Вероятно ще съжалява за стореното, но не може да ги върне назад, – плесна с длан по крака си Жоро. – Така че тази вина си остава в него и го гнети.

Двамата замълчаха, като си спомняха за доста неща, в които се чувстваха виновни.

– И как се смъква този духовен багаж? – попита Жоро.

– Чрез пътя на правдата, – бързо отговори Миро.

– Къде е този път? – недоумяващо вдигна рамене Жоро.

– Това е тясна криволичеща пътека нагоре изкачваща се по стръмния хълм, – започна да обяснява Миро, – на който се намира кръст.

– И? – настойчиво извика Жоро.

– В основата му има много торби с грехове….

– Нищо не разбирам, – прекъсна го Жоро.

– Това е Голгота. Компостна купчина за вина. Искаш ли да оставиш там и своята?

– О, да! Би ми било по-леко, – усмихна се Жоро.

На строежа нямаше хора, но се долавяше тих говор. Там бяха струпани купчина камъни с различна големина.

– Ние дойдохме от една висока планина.

– А нас ни откъртиха от стръмни скали.

– Ех, какво знаете вие?! – обади се голям къс мрамор недалече от купчината. – Огън и вода са действали върху нас през вековете. Под тяхно влияние сме се превърнали просто в скали.

– Какво ще стане с нас? – попита дребно камъче, което едва се забелязваше в купа.

– Хората от нас ще изградят жилища, – заяви един голям отломък. – Радвайте се на света, но не забравяйте уроците на Създателя ни.

– Уроци?! – оживиха се наоколо.

– Трябвало е да преживеете много лета преди динамитът да ви разкъса, да ви разтрошат с кирки, – изтъкна големият камък,

– Когато това се случи с нас, – едва се чу гласчето на малко заоблено камъче, – лежах между грозните блокове на кариерата и се питах. За какво е нужно всичко това? Без никаква цел ни раздробиха, но после дойдоха камионите ….

– Докато сте на канарата, – започна едър олющен камък, – вие не сте завършени. Някога и аз не разбирах това. Минава време и ви насочват към по-съвършена сграда, където човешки ръце ви поставят на място, където да служите на Твореца.

Някой запя:

В тишината няма прекрасни звуци.
В мраморния блок няма красота.
Но докосне ли се умелата ръка на Господ,
камъкът скритата си красота ще изяви.
Не позволявай звуците да замрат в душата.
Нека неземният скулптор да те извае.
Не допускай твоя образ да остане скрит…….