В групата младежи имаше такива, които формално присъстваха на събеседванията по изучаване на Библията. Те идваха на тези събирания, защото родителите ги караха.

Но имаше и други, които разсъждаваха, анализираха и размишляваха върху чутото. Техният неспокоен дух търсеше лицето на Господа.

Такъв беше Лъчезар, но приятелят му Марко бе от безразличните и незаинтересованите, търсещ във всичко собствената си изгода и ако не откриеше такава, гледаше да се измъкне и да изчезне нанякъде.

Лъчезар придърпа приятелят си след като свърши урока:

– Пак ли ще бягаш? Отново ли не чу нищо от това, което ни говори Младенова?

– Кво толкова? – разсърди се Марко. – Разпънали Го като разбойник между двама злосторника. Всяка година правим едно и също като по навик.

– Ето, – каза с тъга Лъчезар,  – поради съществуващите стереотипи, не виждаме истината, която ни се открива в тези дни.

– Е, добре де, – начумери се Марко, – спомняме си какво Христос е направил за нас.

Това бе по-скоро заучена фраза, а не израз на някакво убеждение.

– Това е важна битка между разголеното зло и любовта, която го побеждава, – каза разпалено Лъчезар.

– Погледи нещата реално, – разпери ръце Марко. – Хората нацяло се объркаха. Всеки тежко преживява самотата, въпреки всички съвременни средства за комуникации ….

– За свят, в които назряват сложни конфликти, единственият отговор може да бъде жертвата на Исус Христос на Голгота, – очите на Лъчезар пламтяха. – И този отговор вече е даден. За нас това е важно време. Период, в който се опитваме да се преборим с кризата, възникнала поради неизправните ни взаимоотношенията с Бога.

– И кво предлагаш в случая? – съвсем незаинтересовано попита Марко, колкото само да подразни приятеля си.

– Трябва да погледнем нещата по нов начин, – тържествуващо възкликна Лъчезар, – да видим, че зад всички наши беди, вече сияе победата.

– Да бе, триумфа звучи вече в ушите ни, – насмешливо с голяма доза ирония каза Марко.

– Не разбираш ли, че истинско упование за хората, може да бъде само Бог? Всеки може да те изостави и захвърли, но не и Господ.

Марко често се чувстваше пренебрегнат и изоставен от близки, приятели, дори и от случайно познати, затова думите на Лъчезар го ужилиха.

– В тези дни трябва не само да живеем с Него, – продължи Лъчезар, – а разбирайки истината, какво Исус е направил за нас на кръста, да получим нов подтик и стимул да живеем в тази истина.

Раменете на Марко започнаха да се тресат. Той плачеше. Спасителят бе докоснал сърцето му и му откриваше колко много го обича……

Какво правим днес? Пилеем времето си! Ти можеш да си заангажиран с много дейности в църквата, да проповядваше поне на две места през седмицата, да посещаваш болни, възрастни и хора в неравностойно положение, но ….

Трябва да изберем важното пред маловажното.

Исус знаеше накъде върви и към какво се стреми. Той отиваше в Ерусалим, за да умре на  кръста и да победи греха, смъртта и сатана.

Христос беше прекрасен проповедник, но не си постави за цел да стане популярен учител и да напише книги, които да остави на поколенията.

Исус изцеряваше, освобождаваше и се грижеше за хората, но не изгради голяма хуманитарна или мисионерска организация.

Той нямаше амбиции да заеме мястото на първосвещеника в храма, за да промени неправилните му виждания, според които водеше хората.

Христос правеше много неща. Проповядваше, изцеряваше, хранеше хората, критикуваше и спореше с фарисеите, но винаги знаеше към какво се стреми.

Всеки християнин търси мястото, за което е призован. Не е задължително на това място да се чувства добре и удобно, то може и да не удовлетворява неговите амбиции.

Исус е нашият пример. Помислете къде беше призован да застане? На кръста. Там Исус, не се чувстваше добре, дори плака и се моли ако е възможно тази чаша да Го отмине, но отиде на кръста.

Нашето място в Божия план може да не бъде леко и приятно, но именно там ще можем най-добре да вършим Божията воля.

Защо да го правим?

Бог ни е призовал да бъдем Негови съработници и да участваме в изкуплението на този свят. Ако искаме да бъдете част от Божието царство, ще бъдем съработници с Бога и ще трябва да застанем на своето място. Това не е лесно, но ако наистина знаем за какво работим, няма да жалим силите си.

„Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен“.

Асен и Борис се измъкнаха бързо навън от църквата. Вътре все още се чуваше пеене, изглежда службата още не беше свършила.

– Едно и също на всяка Цветница, – измърмори Асен. – Исус на осле, а край него викат, размахват палмови клонки ….

– Ако вникнеш по-добре в тази история, може да откриеш интересни неща, – каза Борис, а очите му грееха.

– Айде и ти като баща ми, – намуси се Асен, – вниквай, мисли, разсъждавай, ….. Дрън-дрън, всичко е толкова очевадно, какво толкова има да му мислиш?

– Добре де, не се дразни толкова, – Борис се опита да успокои приятеля си. – Не ти ли е правило впечатление, че преди това влизане на Исус в Ерусалим има контраст?

– И къде го видя този контраст? – Асен иронично наблегна на последната дума.

– Ами ето, – оживи се Борис, – Всички наоколо се радват, а Исус плаче.

– А да, – махна с ръка Асен, – беше за Ерусалим.

– В целия Нов Завет се споменава само два пъти, когато Исус е плака, – каза Борис.

– Да, спомням си, – почеса се по главата Асен, – Първият път трябва да е, когато плака за Лазар. Втория е за Ерусалим, когато е видял града.

– За Ерусалим ли е плакал или за това, което го очаква там? – попита Борис.

Асен извади от джоба Библията си, отвори на Евангелието от Лука и прочете на глас:

– „Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти“. Плакал е за хората в Ерусалим, защото те не са имали откровение за Неговата мисия. Ето виж по-надолу какво пише: „защото ти не позна времето, когато беше посетен“.

– Ерусалим не позна времето на Божията благодат, – подчерта Борис, – не позна денят на неговото спасение.

– А как разбираш това? – И Асен отново се надвеси над Библията, – „…в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти“. За фразата “ в този твой ден“ е ясно, става въпрос за триумфалното влизане на Исус в Ерусалим, когато всички се веселят. Относно „скритото от очите ти“ е очевидно, хората не са разбрали истинската мисия на Исус. Но какво означава: „това което служи за мира ти!“?

– Може би, …. да ни донесе мир, – малко колебливо каза Борис. – А, сетих се. Някъде бях чел, че тези, които идвали за да преговарят за мир, яздели магарета, а нали Исус е бил на осле.

– Това означава, – съсредоточи се още повече Асен, – че основната мисия на Исус е била да донесе мир, т.е. да възстанови мира на хората.

– Поради греха ние сме във война с Бога, но чрез кръста Исус възстанови мирът между човека и Бога, – каза въодушевено Борис.

– И когато повярваме, в това което е направил Исус, това става валидно за нас, – радостно плесна с ръце Асен.
– Хайде да отидем при другите и да им кажем какво сме открили, – предложи Борис.

И двамата тинейджъри се отправиха бодро към църквата ….

Хората търсят земна свобода, победа и сила. Те искат да властват и побеждават. Така мислеха и очакваха тези, които посрещнаха Исус пред Ерусалим.

Какво остана от тях? Какво ще остане  от тези, които имат власт и мислят, че никой няма да им я отнеме?  Гроб, а може и нищо, което да напомня за тях.

А Христос? Той не пожела никаква земна власт. Пред лицето на неразбиращите Го, остана непонятен. Той можеше всичко. Нима бе нужно да събере тази възторжена тълпа, която го приветстваше и чрез сила да завземе политическата власт?

Той се отказа от това. Остана безсилен, безпомощен, уязвим, завърши като победен там на кръста. Каква позорна смърт, сред подигравки от тези, които тържествено Го посрещнаха.

А на нас Христос ни завеща живот. Научи ни, че освен любовта и готовност да видиш ценното в ближния си, няма нищо друго на земята, което заслужава внимание.

Той ни научи, че човешкото достойнство е толкова скъпо, че бе нужно Бог да стане човек, без да унизи Себе си.

Научи ни, че няма незначителните хора, че страданието не може да победи, ако човек умее да обича.

Само Бог може да запълни зейналата празнина в душата ни и да създаде хармония в човешкото общество.

Срещнете Го в сърцата си, не с върбови клонки и ритуали, а отдавайки Му слава за това, което е направил, прави и ще прави за нас.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.