Момчето слушаше безмълвно и следеше движенията на баща си. Мъжът се върна няколко крачки назад, погледна благо сина си и каза:
– Ти си моята градина, в теб виждам осъществени всичките си мечти.
Усмихна се, унесен се в размисъл, а после продължи:
– Може би е нормално един баща да вижда в детето си невиност и доброта. Но ако можеш, сине мой, ти сам да съзреш това в себе си, независимо с какви ужаси и разруха ще се сблъскаш, ще започнеш да вярваш, че и най-малкото късче красота, което откриваш тук или там е отражение на небесните селения. Те наистина съществуват. Достатъчно е да се потопиш в мечтите си и да позволиш на доброто да изплува в теб.
Бащата хвана сина си за ръка и двамата тръгнаха към параклиса.
Денят бързо просветляваше. Слънцето пробиваше през изтъняващата мъгла. А пред очите изплуваха цветя, колебливо изникнали, из под несигурната ръка на художник.

Един млад човек си имал своя заветна мечта. Той искал да се изкачи на върха на планината.
Младежът живеел в село, което било разположено в низината. Всеки ден излизайки от дома си и се възхищавал от планината. Издигал глава нагоре, за да види върха й.
– Непременно ще се изкача там, – казвал си той.
Почнал да прави план, как да се качи на върха. Старал се, отчел и най-малките подробности. Накрая планът бил готов и младежът излязъл от дома си. Насочил към планината. Но по пътя решил, че не всичко е приготвил, както трябва и се върнал.
Няколко дена подред той продължавал да усъвършенства своя план на действие, преписвайки го многократно. Все нещо не му харесвало. Когато младият човек решил, че е време вече да действа, излязъл от дома си и тръгнал към планината. Но спрял в нейното подножие, страхувайки се, че нещо е пропуснал.
И така всеки път младежът стигал до подножието на планината и се връщал. Планът му бил станал, колкото дебела енциклопедия, но той все размишлявал и го подобрявал.
За пореден път той започнал изкачването на планината, но се почувствал уморен и седнал на един камък да отдъхне. Умората не отминавала.
– Какво да правя? Защо съм така уморен? Още нищо не съм направил, върхът е толкова далече, а аз съм толкова уморен.
Обърнал се към Бога:
– Загубих всичките си сили, а направих само няколко крачки към заветната си мечта. Дай ми сили да осъществя мечтата си, моля те!
– Всеки ден ти давах сили, – казал Бог, – но ти ги пропиля напразно.
Не пропилявайте силите си напразно. Поставете си цел и напредвайте! Планът може да се променя в процеса на реализацията.
Превърнете заветната си мечта в реалност!

В Китай съществува една интересна традиция. Всяка година се избират 10 човека за герои на страната, постъпките на които са се оказали значителни за обществото. Понякога герои стават и хора, чийто живот е почти незабележим за другите, а после се оказва, че те са пример за целия народ.
Едно младо момиче Мен Пейцз била обявена за такъв герой.
Нейните родители умрели, когато била на 5 години, но я осиновило семейство Лю.
След три години нейната приемна майка се парализирала, а приемния й баща напуснал семейството. Цялата грижа за жената прикована на легло, паднала на осемгодишното момиченце.
Мен готвела, перяла, чистила дома и се грижила за парализираната си майка. Освен това тя успявала да ходи и на училище. Лю успяла да оцелее благодарение на самоотвержните грижите и любов на дъщеря си.
През 2009 г. Мен постъпила в колеж в Линфен. Тя не могла да я остави. За това наела квартира близо до колежа и взела майка си със себе си. След това Лю получила безплатно лечение в близката болница.
След половин година майката можела вече да седи, а дъщеря й вярва, че един ден ще направи и първата си крачка.
Когато журналистите узнали за историята на Мен, за нея научила и цялата страна.
Жителите на Китай били много трогнати от такава самоотверженост.
Питали я:
– Как се справяхте през всичките тези години даже, когато бяхте още съвсем малко момиченце?
Мен отговорила:
– Никога не съм се замисляла за това, просто всеки път търсех изход от поредната трудност. Аз обичам майка си. Радвам се, че станах национален герой, но прекаленото внимание, което ми се обръща, ме притеснява.

След богослужение дошъл един човек при пастира и му казал:
– Не ми хареса вашата проповед. Не обичам, когато ми говорят за кръста. Не е ли по-добре вместо да проповядвате за смъртта на Исус на кръста, да говорите за Него като пример.
– Бихте ли последвали Исус, ако ви проповядвах за Него като пример? – попитал пасторът.
– Разбира се, бих вървял по стъпките му, – казал човекът.
– Добре! – казал пастира. – Ще направим първата крачка. За Исус Христос е написано: „Той не е сторил грях“. Ще направите ли първата си крачка?
Човекът се смутил и казал:
– Не, аз греша и осъзнавам това.
– Тогава вие трябва да разберете ясно, че вие се нуждаете от Исус Христос не като пример, а като спасител.
Смъртта и страданията на Исус Христос не са били случайност.  Той пожела да бъде кръстен във вода, чрез потапяне, помоли Отец, ако може да го избави от смъртта, беше „послушен до смърт, даже смърт на кръст“. Въпреки, че Пилат не намери нищо достойно в Него за смърт, Той бе наказан според закона.
Подчинявайки се на закона, въпреки, че беше невинен, взе вината на грешниците върху Себе Си и вкуси смъртта заради тях на кръста.
Всички хора се нуждаят от спасението на Христос, което бе изработено на кръста.

Есента с мощна крачка нахлу в ежедневието ни. Вятърът по цял ден гони и събира намръщени сиви облаци, готови всеки миг да се сбият. А стане ли това хвърчат искри, раздиращи небето и се изливат потоци сълзи от не успелите да се наложат в боя.
Листата постепенно се отказват от пъстрата си премяна и навличат нови жълти, червени и кафяви роби, навяващи тиха тъга по отминалото буйно лято.
Учителят по рисуване крачеше по мокрия паваж и поглъщаше всеки нюанс на промяната наоколо. Така в него се зароди желание да прикани днес учениците да нарисуват есента, такава каквато я виждат. Той ускори крачка и радостно влезе в клас.
Думите му бяха изпълнени с нежността и омаята, изпълнили сърцето му от докосването на есента. Учениците наведоха глави, съсредоточиха се в белите листове пред тях, а след минута десетки ръце отразяваха с четки и бои новото чудо сътворено в природата, наречено есен.
Едно момче тихо седеше на последния чин. То дълго време не посягаше към боите и четката, а съзерцаваше главите на съучениците си. Изведнъж нервно взе четката и с плавни движения, започна навярно да изписва нещо красиво с цветовете пред него.
В края на урока, то подаде рисунката на учителя, а там „подутинки“, приличащи на тракийски гробници, се мъдреха на фона на залязващото слънце с имената на всичките му съученици.