Мартина вече бе на път да роди. Тя бе дошла в болницата сама.

Дълго обмисляше как да постъпи:

„Дали да не извикам Пепо сега или след като се избавя от тези болки и родя?“

Накрая реши:

– Ще раждаме заедно.

Обади му се по телефона. Пепо спешно излезе от цеха, бързо се преоблече и хукна  към родилния дом.

Когато влезе медицинска сестра му посочи с ръка една врата и пое нататък по коридора.

Той влезе малко уплашен. Жената крещеше силно. Той бързо я хвана за ръката и се опита да се вземе в ръце. Ситуацията бе напрегната и нажежена до голяма степен. Същинска „Звездна война“.

Пепо се молеше и бе затворил очи, стискайки ръката на жената си.

– Честито, – каза лекарят, – имате момче.

– Как момче, – възкликна Пепо.

Двамата с жена си бяха ходили на преглед и им казаха, че ще е момиче.

– Е, може да са объркали нещо, – каза си Пепо.

Взе момченцето на ръце, както се полагаше и се разплака. Обърна се към жена си, за да я прегърне.
В това време жената му сваляше шапчицата си и протегна ръка, за да вземе детето.

Изведнъж Пепо изпадна в шок ….

– Но това не е моята …. аз за първи път виждам тази жена.

Двамата се гледаха и не знаеха какво да кажат. Бяха изпаднали в доста комично положение.

Оказа се, че жената на Пепо раждаше в съседното помещение. Медицинската сестра просто бе сбъркала таткото.

Хубавото е, че участниците в тази комедия имаха чувство за хумор. Фалшивият татко стана кръстник на детето.

Пепо издържа изпитанието, даже успя навреме да отиде при жена си в съседното помещение и да присъства на раждането на дъщеричката си.

А истинският татко се бе оказал в задръстване и пристигна, когато всички се били разотишли по стаите.

Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….

В университета бе дошло време за изпити. Студентите упорито работеха над учебниците. Една от групите в университета знаеха, че професорът е много взискателен и задава много трудни въпроси.

Дойде денят на изпита. Първи се реши да изтегли билет Владимир, той бе най-добрият в тази група. Бързо и точно се справи с всички въпроси, които му се бяха паднали.

Неочаквано професорът го попита:

– Как се казва нашата чистачка?

– Това някаква шега ли е? – изненадано попита Владимир.

– Аз наистина искам да науча дали студентите знаят името на жената, която чисти стаите и коридорите в университета, – съвсем сериозно каза професорът.

Владимир не можеше да отговори на този на пръв поглед лесен въпрос. Тогава професорът се обърна към останалите от групата:

– Знаете ли как се казва нашата чистачка?

Останалите от групата също мълчаха. Те всеки ден я виждаха в университета, но никой не се бе заинтересувал от нея, дори не бяха разговаряли с нея, а  как се казва за тях нямаше значение.

Един от студентите не издържа напрежението и попита:

– Нима е толкова важно да знаем нейното име?

Професорът бавно ги изгледа един по един, а след това обясни:

– Работата е там, че когато завършите университета, вие ще работите не с книги и учебници, а с реални хора. Всички те са различни и трябва да намерите общ език с тях. Всеки човек е важен, изключително важен. Запомнете добре това!

Изобщо не се съмнявайте, че този урок студентите запомниха за цял живот.

Апартамент в покрайнините на града. Стопанинът на този дом работеше до късно. Жена му по цял ден бе на крака, ходеше до магазина, переше, готвеше, чистеше или отиваше нанякъде.

В апартамента често оставаше сама шестгодишната Зоя. За това узнаха месната банда, която обикаляше домовете и ги ограбваше.

Така Минчо и Слави решиха да ограбят и този дом. Тъй като знаеха, че възрастни по това време ги няма, те се подготвиха зле за предстоящата акция.

Улучиха точно момента, когато жената излезе да пазарува в магазина. Преди да разбият вратата крадците, решиха да звъннат, просто за проверка.

От вътре се обади малко тънко гласче на дете:

– Кой е там?

– Пощальона е, някой от по-големите в къщи ли е? – попита Минчо.

– Не, няма ги. Тук сме само аз и Боби, – отговори съвсем спокойно Зоя.

– Ясно, – подсвирна Слави, – а на колко години сте с Боби?

– Аз съм на шест, а Боби скоро навърши три години.

Доволни престъпниците  се заеха с бравата на вратата. Минчо имаше доста „сръчни“ ръце. Той бързо приключи работата си с бравата и двамата крадците нахлуха в апартамента.

От тъмния коридор към Слави се насочи голямо туловище. Събори го на пода и го хвана със зъбите си за шията.

Слави замръзна в ужас. Едра немска овчарка бе повалила на пода партньора му и здраво, но не силно го бе захапала за врата.

Боби се оказа едро куче, за съществуването, на което крадците не знаеха.

Зоя извика на кучето:

– Охранявай!

И Боби легна в коридора, то вече бе обезвредило единият от неканените гости. Ако Минчо леко мръднеше, зъбите на кучето щяха да се впият във врата му. Слави стоеше като статуя. Той беше нито жив, нито мъртъв.

Така ги завари майката на Зоя. Тя бързо звънна в полицията.

Слави и Минчо от страх не смееха да мръднат, така останаха до идването на полицаите, които им сложиха белезници на ръцете и ги отведоха.

Всеки ученик при завършване на средното си образование се дипломира. Това е важен ден за него, той бележи прехода от детството към зрелостта.

Като начало на новия живот всеки гимназистите празнува бала си. Всяко момче кани приятелката си да го придружи на тази важна вечер, момичетата също.

Абитуриентите разговаряха развълнувано в коридора, предвкусвайки радостта от предстоящия бал. Момчетата се хвалеха, кое момиче са успели да поканят. Попитаха Тони, който през цялото време си мълчеше:

– Ти кого ще заведеш на бала?

– Майка ми.

Момчетата избухнаха в бурен смях.

– Ти си луд, нима са се свършили красивите момичета в нашия град?

Тони отдавна бе взел това решение.

– Моята майка никога не е имала бал, – обясни Тони, – аз съм бил най-ценното за нея. Знаете ли колко жертви е направила за мен, докато ме отгледала и възпитала. Мислех, че такова решение е абсолютно правилно.

– Но тази вечер е за нас младите, – възрази едно високо русо момче. – Моите родители също са положили много грижи за мен, но те знаят, че на бала аз искам да се чувствам свободен, а не под техния постоянен надзор.

– Вие нищо не знаете за моята майка, – каза с тъга Тони. – тя е имала трудно детство. Когато нейната майка била на 13 години, един мъж я изнасилил и в резултат на това се появила тя. Майка ми растяла у приемни семейства, където никога не чула добра дума за себе си, нито някой я подкрепял. Така тя сменила 23 семейства. А от последното я изгонили на 16 години бременна.

– Има много такива момичета, които са изпатили по този начин, – каза съчувствено Веско.

– Въпреки всички трудности, – очите на Тони заблестяха, – тя решила нейният син да има нормален живот, такъв какъвто тя не е могла да има.

– Да, тя е направила много за теб, но …., – избоботи с дебелия си глас Симо.

– Но вие не сте чули всичко, – прекъсна го Тони.- Когато е била бременна с мен, околните са ѝ казвали: „Мария, ти не можеш да възпиташ силен и успешен човек, та ти си израснала в приемни семейства.. Не можеш да дадеш това, което не си имала.

Момчетата го гледаха с интерес, а Тони продължи възторжено:

– Но при мен се е получило. Тя толкова много ме обича ….а грижите, безсънните нощи, ….Знаете ли колко много ѝ е струвало? Но това не е било напразно!

Момчетата наведоха глави и замълчаха, вече никой не се смееше.

– От благодарност за това, което е направила за мен, – очите на Тони се напълниха със сълзи, – искам да ѝ дам поне частица от това, което не е имала.