Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек, застанал в най-далечния ъгъл и нищо не казал.
Падишахът погледнал човека и погладил главата си. Мъжът се поклонил и прокарал ръка по устата си. Падишахът погладил лицето си. Човекът – гърлото. Царят докоснал корема си, човекът – крака си.
– Давам на този молител слитък злато! – казал падишахът.
Отговарящият за съкровищата на падишаха се подчинил. Мълчаливият посетител взел дара и си тръгнал.
Съветникът, седящ от дясно на падишаха, се разсърдил и запитал владетеля:
– За каква услуга толкова щедро награди този окъсан дрипльо?
– За царска, – отговорил падишахът, като се усмихнал. – Аз зададах на мъдрия човек три въпроса и той ми отговори.
– Но ние не чухме нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.
– Имащият очи вижда, който има ум разбира, – усмихнал се падишахът. – Аз си погладих главата и мъдрецът разбра въпроса ми. Попитах го: „Какво най- много ни угнетява?“ „Невнимателната дума“ – отговори мъдрецът. „А какво заплашва човек, който си е загубил лицето?“ „Това, – казал мъдрецът, – че дните и състоянието му преминават през гърлото“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза мъдрецът, – за това са дадени на човека краката, за да търси и намира работа и нищо да не пропуска от чудесата на белия света“.
Падишахът погледнал придворните си и се усмихнал за трети път:
– Вие също трябва да запомните тази мъдрост: „Устата води до беди, а краката до храната“.

Тя не ги познаваше, но се представиха за роднини на мъжа й от Северна България. На чичо Кольо, на чина Петра…. на кой си от кой си…

Жената разбра, че трябва да бъде любезна и ги посрещна сърдечно. Нагости ги богато и им посла да спят в новата стая. Прояви човещина и не им се скара дори, че стъпкват фасовете си върху новия персийски килим.

Странни гости, седят цял ден в апартамента и никъде не излизат. Домакинята се надяваше, че за малко поне ще се разходат из града и ще го разгледат, та малко да си почине и да се отпусне.

Ден така, два минаха, трети се задава, а тези хора цял ден стоят пред телевизора, ревизират хладилника и без да питат се обслужват сами. Нищо не купуват, а ядат на корем.

На жената й писна и накрая каза на мъжа си:

– Може да са твои роднини, но не мислиш ли, че вече прекаляват?

Какво направи мъжът й тя не разбра, но се обади баща й, че спешно трябва да идат при него. Гостите макар и с неудоволствие трябваше да си тръгнат. Преди да излязат от вратата единият най-безцеремоно изтърси:

– Развалихте ни плана. Две седмици бяхме при Владо в София, щяхме да изкараме две седмици и при вас, а след това за две седмици щяхме да отидем у Петър във Варна………..

Жената не искаше да слуша останалата програма на гостите от Габрово, за това само прехапа устни и махна с ръка. Само като си помисли, че този ад е щял да трае още седмица и половина, косата й настръхна. Въпреки това им се усмихна и им пожела добър път.

Случи се така, че след една година минаха край Габрово. Мъжът й я подкани да се отбият за малко при неканените гости от преди. На жената не й се искаше да  се срещне с тях, все пак спомените бяха още пресни, пък и не бяха от най-добрите. Но мъжът й настоя и тя вдигна ръмене.

Посрещнаха ги, почерпиха ги по едно кафе. И още, докато кафето беше горещо, стопанката каза:

– Изпивайте си бързи кафето и тръгвайте, че каквато буря се е задала, не знам как ще се измъкнете.

Гостите я погледнаха смаяно. Те се бяха отбили за малко и съвсем нямаха претенции да останат по-дълго, но самата реплика ги накара да се спогледат и се усмихнаха.

Ето така се срещат гости по габровски.

Родителите на Ани имат малка хижа, на пет километра от върха.  Тръгнахме една група на там Ани, Мариан, Борис, аз и още няколко души, които виждах за първи път.
В последната минута се появи Стоян Христов и се присъедини към компанията. Трудно го понасях. Зная, че и Борис едва го търпи.
Въпреки всичко трябва да призная, че Стоян е изключителен скиор. И не е чудно това. Баща му всяка зима го изпраща по планините.
Стоян използваше всеки удобен случай, за да ни покаже превъзходната си техника.
Карахме напряко без да търсим пътеки. Около града се издигат твърде много възвишения. Стоян се спускаше стремително по склоновете, за да ни демонстрира какво умее.
Забелязах, че настроението на Борис падна под нулата. Едва ли му завижда. Той не е такъв. Пък и самият той е отличен скиор. Но всеки, който види надменното лице на Стоян след поредния елегантен завой, не може да не го присвие нещо в корема.
Може да е лошо, но аз пламенно се молех поне веднъж да се провали с гръм и трясък.. Може страно да ви прозвучи, но мислите имат сила. Сигурна съм, че планеното ми желание съчетано с един нахален корен, стана причина Стоян да падне.
Е, падането не бе никак елегантно. Туп и …. готово!
Всички с дълбоко удовлетворение видяхме как Стоян се изправя с мъка, проклинайки коварния корен. След това той гордо изтупа снега от елегантния си скиорски костюм и се усмихна, сякаш нищо не се бе случило. Благодарих на коренчето, което бе подало нослето си от снега точно в подходящия момент.
След това дребно произшествие пристигнахме радостни в хижата.

Мисля, че името изяснява нещата. Това е едно специално метателно приспособление изхвърлящо човек по предварително изчислена траектория, използвайки налягането на въздуха и технология свързана с обратния ход на водата.
Смелчагата натиска един бутон, за да се изкачи на 8 метра височина. След това с голяма скорост е изстрелян в басейн  с вода.
Много е важно как ще паднеш във водата. Ако се пльоснеш по корем рискуваш да получиш сериозни увреждания.

В корема на 11 метров кит освен водорасли, са намерени различни отпадъци. От него са извадили 20 найлонови торбички, къси панталони, кърпи, хирургически ръкавици, парчета пластмаса, уплътнена лента за тръби и топка за голф.
Експертите твърдят, че смъртта е настъпила поради предметите намерени в стомаха на животното. Изглежда кита се е хранил в промишлени води, така отпадъците не са преминали покрай него, а са попаднали в стомаха му.
Трудностите за намиране на храна са предизвикали проникването на животното в промишлените води.