Петър Николаев бе вложил всичките си пари в малък бизнес, който бе на крачка от проваляне.

При него работеше Антоанета или Тони, както всички я наричаха. Тя се грижеше за малък магазин, където изпълняваше всички функции, от отчет на стоките до почистване на магазина.

Тони бе бременна, а в къщи я чакаха двамата ѝ осем месечни близнаци. Бременната жена работеше на две места, за да изхранва семейството си, което едва свързваше двата края.

Нощно време тя доработеше като сервитьорка за няколко часа в един ресторант. Парите, които получаваше от двете места, едва стигаха за оцеляването на семейството ѝ.

Тони скоро щеше да излезе по майчинство. Николаев реши да ѝ помогне, за това я покани, на разговор в кабинета си.

– Много съм доволен от работата ви, – каза Николов, – за това реших да ви помогна. Ще наема още няколко човека в магазина, които да ви помагат, но на вас оставам директния контрол в него. Освен това ви увеличавам тройно заплатата, която сте получавали до сега при мен и ще ви изплащам шест месеца заплата малко преди и след като родите.

– Много ви благодаря, – каза развълнувано Тони.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Това означава много за мен, – разплака се тя. – Да живея знаейки, че ще имам заплата и осен това сега, когато съм в такова положение, ще има помощ в магазина …. Много ви благодаря.

Николов кротко обясни:

– Това не е благотворителност, а грижа за предан и отговорен работник. Такива съвестни работници, като вас, Тони, трябва да се пазят. За това реших да се погрижа за вас и вашето здраве. Вие сте ценен работник за мен.

Това е един прекрасен пример, как предприемач трябва да цени своите служители, така че съвестните и отговорни работници да не се чувстват небрежно изхвърлени от местата си, когато не могат да бъдат на работните си места.

Простота е способността да се вижда всичко ясно. Бог не веднъж дава яснота в мислите ни, но и да видим без особени усилия.

В мътна вода мислите не проникват. За да стане всичко ясно, трябва просто да се покорим на Бога.

Ако Господ настоява за нещо, покорете му се и всичко ще ви стане разбираемо. Способността да съобразяваме идва след това. Ние като децата се опитваме да бъдем мъдри, без да виждаме нищо.

Най- незабележимата промяна в живота ни, която е извън контрола на Святия Дух, може да направи водата ни мътна. И тогава мисли, колкото си искаш, нищо няма да ти се проясни. Духовната мъгла се разсейва само с послушание.

Когато започнем да се подчиняваме на Бога, ние прекрасно започваме да различаваме нещата. И това ни помага да се смирим, защото когато погледът ни е мътен, знаем, че за това е виновен нашия разум.

Ако предадем естествената си способност да виждаме на Святия Дух, тя ще започне да възприема Божията воля за целия ни живот занапред.

През 1800 г. средната продължителност на живота в богатите страни е 40 години и в по-бедните – само 25. Малко хора са успявали да доживеят до дълбока старост, повечето са умирали от инфекции.

Днес, хората в развитите страни живеят средно 80 години, а в третия свят – 50.

Ако погледнем водещите причини за смърт, се оказва, че в третия свят, хората продължават да умират от диария, респираторни инфекции, СПИН.

В развитите страни, където има достъпът до съвременните лекарства, всички тези проблеми се държи под контрол, но хората умират от мозъчен инсулт, исхемична болест на сърцето, рак на белия дроб, – заболявания развитието, на които е силно зависимо от начина на живот.

Изследователите наричат ​​сегашната ситуация „трета епидемиологична революция“.

Лекарите са се научили да се бори с инфекциите, държат под контрол хроничните заболявания като диабета.

Днес главната задача е борбата със старческите болести.

Спасяването на потъващите до голяма степен зависи от самите тях.

Дълго живеят тези, които имат силна воля, да откажат пушенето, да не злоупотребяват с високо калорична храна и отделят време за каране на колело, вместо да гледат телевизия и да лежат на дивана.

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Двама попийнали мъже седят на масата в едно заведението и опитват да разговарят чрез загубилите си контрола езици.

– Знаеш ли, кой е най-големия подвиг на един истинския мъж? – пита единият.

Другия прави жалък опит да се почеше по главата, но това не му помага особено и се втренчва любопитно в задалия въпроса.

– Това е, – тържествуващо казва първият, – по пантофи на бос крак, да отидеш за хляб и след седмица да се върнеш, като през това време си бил някъде на екскурзия….