Веднъж Хайдн дирижирал оркестър в Лондон. Той знаел, че много англичани понякога ходят на концерти, не да слушат музика за удоволствие, а по-скоро по традиция.

Някои лондонски посетители придобили навика да заспиват в удобните си кресла по време на изпълнението.

Хайдн искал за него да направят изключение. Това безразличие на публиката раздразнило композитора и той решил да си отмъсти по остроумен начин.

Специално за лондончани Хайдн написал нова симфония.

В най-критичния момент, когато публиката започвала да заспива, се раздавал гръмотевичен удар от голям барабан. И всеки път, когато слушателите се успокоявали и отново се готвели да заспят, се раздавали мощни удари по барабаните.

Оттогава тази симфония се нарича „Симфония с удари на тимпани“ или „Изненада“.

Един ден един приятел на Брамс минавал покрай къщата му и реши просто ей така, без предупреждение, да го посети.

При влизането си той чул зад вратата свиренето на композитора, но в същото време с музиката, смесено звучали спиращи духа звуци, те напомняли на отчаян  вой на куче …

Знаейки, че Брамс няма куче, човекът изключително изненадан плахо отворил вратата и замръзнал потресен …

В стаята нямало никакво куче. Разрошен по нощница Брамс импровизирал на пияното, като огласявал стаята с изтощен сърцераздирателен вой, а от очите му течели сълзи ….

Приятелят бил хипнотизиран от тази вдъхновена и едновременно зловеща картина.

Брамс го забелязал, с трясък затворил капака на пияното и изревал:

– Как се озова тук?

– Минавах наблизо и чух музиката ти … а вратата беше отворена.

– Махай се от тук! – казал Брамс, който в този момент съвсем нямал намерение да бъде учтив. – Моята музика трябва да се слуша на концертите ми, а не в къщи на вратата ми.

Много гении си имат някаква страност. Лудвиг ван Бетховен съще не бил лишен от такава.

Този велик немски композитор, пианист и диригент, преди да седне да пише музика, поредния музикален шедьовър, си потапял главата в съд с ледено студена вода.

С времето този ритуал станал толкова естествена привичка за класика, че той не се разделил с него до края на живота си.

Един от съвременниците на Гуно, доста популярен по това време композитор, много се гордеел със своята оригиналност.

Той твърдял:

– Моята музика е неподправена и истинска. В цялата история на музиката нямам нито един предшественик.

По този повод Гуно отбелязал:

– Това е малко вероятно …. Нито един композитор не може да даде живот на себе си. Детето не може да се роди от само себе, само защото така му се иска. По същия начин, както в живота, така и в изкуството е необходимо да има родители.

Хайдн си бил вече извоювал име сред известните композитори на онова време.

Един ден при него дошъл един касапин и го помолил:

– Напиши менует за сватбения марш в чест на дъщеря ми.

Хайдн се съгласил и след един ден дал пожелания менует на месаря.

След няколко дена композиторъ чул музика, която силно гърмяла по улицата. В нея, с голямо усилие, той разпознал своя менует.

Когато Хайдн отворил вратата на прага му стоели месарят, дъщеря му, нейния мъж, тълпа странстващи музиканти и огромен бик с позлатени рога, който бил подарен на композитора.

След това този менует в до мажор  започнали да наричат „Менуетът на бика“.