Две момичета се връщаха от пазар. Соня бе на девет години, а Катя на 16. Освен тежките торби, двете сестри държаха мобилните си телефони, в които от време на време хвърляха по един поглед.

На един от завоите момичетата отстъпиха на компания от осем човека. Всичките бяха възрастни мъже, облечени в мръсни гащеризони. Изглежда се връщаха от работа.

Един от тях хвана Соня за качулката.

– Ей, малката, давай телефона си!

За да подкрепи заплахата си, мъжът започна да извива ръката на момичето.

Катя се опита да защити сестра си, като удари нападателя с чантата си. Тогава останалите мъже започнаха да я заплашват.

– Не си ли позволяваш много, момиченце…

– Ако те хвана с тези два пръста щете смачкам като бълха.

– Помощ!- извика Катя.

Никой от минаващите там не се спря изобщо, за да окаже помощ на момичетата.. Виждайки опасната компания, хората бързаха да се отдалечат, колкото може по-далече и по-скоро от това място.

Двете момичета много се изплашиха. Катя крещеше и плачеше, но хората бързо отминаваха, сякаш не ги виждаха.

Изведнъж от близката строителна площадка се появиха няколко кучета, които със лай се хвърлиха към мъжете. Оградиха мъжете и момичетата и започнаха да лаят заплашително към мъжете.

Един от нападателите удари кучето, което бе до него, но то го ухапа, а останалите още по-настървено продължиха да лаят срещу мъжете.

Престъпниците започнаха да нервничат. Силният лай привлече вниманието и наблизо спря маршрутка.

Тогава нападателите съобразиха, че става напечено. Хвърлиха телефоните на момичетата и чантата на Катя, а след това се впуснаха в бяг кой, на където види.

Двете сестри бяха силно стресирани. На врата на Соня имаше ярка следа от качулката ѝ, за която я бяха дърпали силно.

Соня и Катя, въпреки премеждието, не забравиха своите спасители. Купиха пирожки, мляко с хляб и нагостиха четириногите си приятели.

– Много съм благодарна на тези кучета, – усмихна се след толкова тревоги Катя.

– Како, защо минаващите не ни помогнаха? Нали видяха, че ни нападнаха? – недоумяваше Соня.

– Може би защото животните са по-човечни, отколкото самите хора, – тъжно се усмихна Катя.

Айан Негри, собственик на автомобил Tesla, живее в Лос Анджелис. За да отдъхне от градската суета, той се отправил към Националния парк „Red Rock Canyon“, желаейки да се насладите на тишината и да направи снимки на прясно падналия сняг по пистите.

Взел фотоапарата си, отворил и затворил с помощта на смартфон своя автомобил и се отправил със съпругата си извън града.

Да се отваря автомобил с помощта на смартфон е много яко! Но оказало се, че модната футуристична функция може да изиграе лоша шега на собственика си.

Насладили се на пейзажа, Айран и съпругата му решили да се прибират, но с помощта на смартфона не могли да отключат колата. А ключове за автомобила никой не бил взел със себе си.

Причината, за невъзможността да се отворят вратите със допълнителната програма на смартфона, се състояла в това, че в селската местност няма клетъчна връзка за използване. Но дори смартфона да хващал мрежа, това не е достатъчно, защото и на автомобила му е необходима такава, в противен случай вратите на колата няма да се отворят.

Съпругата Айан трябвало да се движи по магистралата около три километра в търсене на някакъв сигнал. Когато открила такъв, звъннала на познати, които я докарали до дома ѝ , за да вземе ключовете на мъжа си.

Жалко е, че компанията Tesla не е предвидила никакви резервни варианти, както за този случай. Но докато няма такива функции, желателно е собствениците на Tesla да не си оставят ключовете за автомобилите у дома.

Името „велосипед“ се е появила във Франция през 1860 г.

Преди това барон Карл фон Дре патентовал устройство, което е станало доста популярно.

Цяла година, от 1819 г. до 1820 г. богати парижани излизали на улицата в компанията на прадядото на велосипеда.

Погледнете го как само изглежда?! Досещате ли се кой е начинът, по който хората са се придвижвали на големи разстояния тогава. Това, разбира се, е коня.

В Белгия компанията Newfusion, работеща в областта на дигиталния маркетинг, е имплантирала под кожата на своите служители електронни чипове.

Устройствата дават възможност на персонала да отворя вратата на офиса и да използва офис оборудването, включително и компютрите.

По този начин, чипът ще замени знака на компанията, който се поставя върху облеклото на служителите.

Той представлява микропроцесор с размерите на оризово зърно. Цената на чипа е 100 евро.

Тази практика в Белгия се използва за първи път.

Едно момиче далече от християнството се оказало в компания на вярващи. То ги попитало:

– Какво е причастие?

Всички се надпреварвали да ѝ обясняват всичко каквото знаят за причастието.

Момичето изслушало всички обяснения. Объркано и обременено от целия поток от думи, попитало:

– Добре, а какво е деепричастие?