Връщаше се от Ню Йорк, където беше преподавал в тамошния университет. Сиви облачета надничаха през илюминаторите, но той не им обръщаше внимание. Мислите му бяха върху любимото му занимание, за което отделяше много малко време напоследък.

Изведнъж седалката се разтресе и хората се олюляха наоколо. Едва сега забеляза загрижените им лица.

Чу се мъжки глас по уредбата, навярно това беше пилотът. Той съобщи:

– Имаме повреда в единият двигател ……. може да се наложи аварийно кацане.

Мислеше си, че е близо вече до летището, което обуславяше края на пътуването му, но уви …..не.

Жената, която седеше до него много се изплаши. Четиридесет годишна съвсем обикновена на вид, с нищо не привличаща погледа. Смътно си спомни, че по едно време му бе разказвала за работата и съпруга си или нещо от този род, но той само кимаше, а мислеше за съвсем друго.

Когато самолетът силно се наклони, надписът за пристягане на коланите започна да свети настойчиво. Жената в уплахата си го хвана за рамото.

Той също се изплаши. Единствената му мисъл беше, че иска да остане жив след всичко това. Изпадна във паника, когато жената го стисна по-силно за рамото той я изблъска от себе си.

Странно, винаги е смятал, че в критична ситуация инстинктивно ще прояви смелост и ще помага на другите. Но действителността беше много по-различна.

Няколко минути по-късно кацнаха благополучно. Жената не искаше да го погледне. Извърна се настрани и заплака. Не му позволи да ѝ помогне с багажа. Не желаеше да го види.

Лицето му беше мрачно и навъсеното, то явно показваше какво чувстваше в момента.

Как щеше да разкаже на жена си за станалото? Тя и без това го смята за егоист, за човек, който изобщо не му пука за другите.

Колкото и да се напъваше да се представя добре, в критичната ситуация се провали. Трябва да направи нещо, дълбоко в сърцето си той съвсем не се смяташе за егоист.

Взе чантата си и се отправи към към аерогарата. Тълпата го погълна и той забрави за случилото се.

Автомобилните конструктори пръскат цели състояния, за да създадат нови коли. След това ги чупят. Може да звучи глупаво, но така те тестват направената кола и материалите при катастрофа. По този начин те намират как да обезопасят шофьора и пътниците.
В наши дни повечето катастрофи се симулират на компютър. Инженерите могат да забавят движението до един кадър на две милисекунди, това е много по-бавно, отколкото при повторение на гол по телевизията. Но след това правят тестове в реални условия, за да проверят наблюденията си.
Настъпва моментът, при който добрите стари манекени се вкарват в автомобила. Чрез тях се демонстрират последиците от катастрофите за живи хора. Манекените не са живи, но пък имат време, в което се размазват.
Ето едно „семейство“ манекени вече са на старта. Колата е омотана с всякакви сензори и пътува право към една стена….
Олеле, инженерите са забравили да сложат предпазните колани на куклите. Изглежда са го направили съвсем умишлено. Стоманени въжета вързани отпред за колата я теглят с голяма скорост….Тряс!…Колата се удря в стената. Манекените излизат през предното стъкло. Предницата на автомобила е станала на хармоника.
Манекените са леко нащърбени, но могат да преживеят още много катастрофи.
Всичко е заснето и техниците внимателно наблюдават всеки кадър….
Инженерите приготвят утрешния тест. Този път манекените ще останат заклещени в колата, която ще се преобърне при катастрофа.
Това е само един размазващ ден от живота на манекените за тестови катастрофи. Живот пълен с тежки удари…какво от това, че не ги боли?