Един човек посетил една църква отново след 10 години.
Виждайки, че четат пак старата Библия се обърнал към съседа си:
– Тук бях преди 10 години и тогава се четеше тази книга …… Странно, какво сте чели през тези години? Ето и до средата ѝ не сте стигнали още?!
– Това не е книга, която може да се прочете веднъж и да се захвърли, – отговорил съседът му. – Тя се чете цял живот ……

„Всеки, който някога е направил нещо добро за вас, ще бъде готови да го направим отново“ – Бенжамин Франклин.
Говори се, че Бенджамин Франклин решил по някакъв начин да спечели благоволението на един човек, на който бил несимпатичен.
Той се обърнал към него с молба да му даде временно една рядка книга. Когато я получил любезно благодарил.
В резултата на това, този човек, който по-рано избягвал да говори с Франклин, станал един от най-добрите му приятели.
Учените решили да проверят тази теория и забелязали, че хората са по-благосклонни към тези, на който са направили някаква услуга.

Лидка и Рени бяха големи приятелки. Те често отсядаха на кафе и споделяха проблемите си. Днес Мая беше сериозно угрижена. Беше много натъжена.
– Лидка, ти знаеш, толкова много книга заедно прочетахме и се съветвахме, какво да правим и какво не. Никога не съм преследвала момче след като сме се запознали, но се радвам, когато се срещнем или ми звънне. Винаги съм си казвала и така ми е добре. Но всичките ми отношения с момче свършват с това, че той става тъжен и ми казва: „Виждам, че и така си щастлива, аз не съм ти нужен.“ Къде греша?
– Това, че някое момче ти е скъпо, трябва да му го показваш, но не и да го „гониш“. За тях ти изглеждаш „самодостатъчна“, такава, която не се нуждае от никой.
– Да спомням си, – каза Мая, – някъде четохме: „За да се старае мъжът пред теб, той трябва да вижда резултата от своите усилия“.
– Не просто да вижда, – натърти Лидка, – а да чува. Ето, при нас е така. Всеки ден хваля Васко и той хвали себе си, даже на шега подхвърля за какво да го похваля. Така той получава много „браво“ на ден.
– Е, – каза Мая, – аз не искам да ме хвалят много. Имам нужда от похвали, но не всеки ден и постоянно.
– Да, – започна Лидка, – но мъжът е защитник, победител, шеф, снабдител,….. и се нуждае от постояни похвали. Със всяка своя постъпка те питат: „Добре ли те защитавам? Успях ли да победя днес всички проблеми? Направих ли те и този ден щастлива? …..“
– Ще опитам, – тихо каза Мая. – Изглежда директната похвала е по-силна от това да съм пряма спрямо него.
Мая наведе глава и се замисли. След минута се усмихна, погледна дяволито Лидка и каза нежно:
– Благодаря ти.

Де Терци е смятан от повечето специалисти за бащата на аеронавтиката. Бил е йезуит и преподавател по физика и математика в Бреша. През 1670 г. публикувал книга със заглавието „Продомо“. За времето си книгата била направо революционна. Това бил първият сериозен математически анализ на летенето.
Тази книга поставила основата на всички следващи опити за полети, включително и този на братята Монголфие, които през 1783 г. правят първите си успешни опити с балон.
Де Терци е бил гениален. Дал е тласък за изобретения като шевната машина, устройство за четене за слепи, нещо като примитивна форма на Брайлово писмо….
Една от идеите му е била за нещо, наречено „вакуумен кораб“. На практика е същото като дирижабъла, само че вместо копринени, балоните трябвало да са от мед, изпразнени от въздух.
В средата на седемнайсети век изобретателят Робърт Бойл създал „пневматична машина“, която била в състояние да изсмуче въздуха от даден съд. С нейна помощ той доказал, че въздухът има маса. Де Терци развил теорията, че след вакуумирането корабът ще е по-лек от въздуха и ще се издигне.
В края на деветнайсети век мъж на име Артур дьо Босет опитал да събере пари за нещо, което наричал „въздушен кораб с вакуумни тръби“, но не успял. Колкото до Де Терци, според историческите източници продължил да работи върху теорията си до смъртта си през 1686 г.
Според някои източници Де Терци е прекарал живота си в Италия. Там е умрял и там е бил погребан. Прекарал е последните си години в работа по вакуумния кораб.

Милена влезе запъхтяна в стаята и започна възмутено да разказва:

– Стоях на спирката и чаках автобуса. В разписанието пише, че идват на всеки двадесет минути, но знаеш как е с транспорта, всичко е само на книга, изпълнение нула. Точно пред мен имаше локва. Профуча някаква кола и опръска жената до мен и шофьорът видя, че жената цялата се измокри. Да не мислиш, че спря да се извини, ще има да чакаш?!

– Учтивостта е в упадък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, тя напълно е изчезнала, – каза Пепи.

– Дали е в упадък или изчезнала, все тая, – кипеше Милена.

– Не е съвсем така, – не се съгласи Пепи, – Ако е в упадък, означава, че все още се среща, но по-рядко. А ако е изчезнала, изобщо я няма.

– Какво искаш да кажеш, – подскочи Милена, – че хората по-рано не са се извинявали ли?

– Вероятно някои са го правели, – добави примирено Пепи, – а други не. Трудно е да се докаже, че хората, който се извиняват в наши дни, са по-малко от тези в миналото.

– Какво ме убеждаваш? – ядосваше се Милена. – Възпитанието вече практически не съществува, то се вижда всеки ден щом излезеш на улицата. Човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Момчетата имат нужда от бащи, които трябва да ги учат , как да се държат правилно.

Спорът беше по-голямата част от разговора между двете. Милена защитаваше неотклонно определена позиция и разговорът обикновено приключваше с  уклончивото изказване на Пепи:

– Този въпрос е сложен и трябва да се обмисли по-внимателно.