Севда седеше в кухнята и плачеше. Беше напълно отчаяна от поведението за сина си Борис. Класният му ръководител се бе оплакал от него:

– Не работи системно. Има проблеми с общуването. Не знам как ще се яви на приемните изпити. По-добре кандидатстването му да отложите с една година.

Откакто баща му напусна дома им, Борис се бе затворил в себе си и с никого не искаше да разговаря.

Севда изпробва всичко, убеждения, заплашвания, …. но нищо не помогна.

Веднъж му каза:

– Моля те направи го заради мен, постарей се. В момента е важно да поемеш правилния път, независимо от обстоятелствата.

Борис сви рамене. Явно бе убеден, че и тя има вина за поведението на баща му.

От време на време на Севда ѝ се струваше, че е успяла, но само ѝ се струваше.

Една вечер, след като си бяха легнали, Борис дойде в стаята ѝ и я завари, че плаче. Седна до нея, прегърна я и я попита.

– Какво да направя, мамо? Сигурно се чувстваш ужасно.

Севда му каза:

– Бих се чувствала по-добре, ако започнеш да се учиш  по-добре. Класният ти каза, че си занемарил всичко. Присъстваш в час, но не си учиш уроците, не си пишеш домашните и когато те вдигнат да те изпитват мълчиш.

– Мамо, мога да помагам в къщи, но не мога да върна предишния добричък Борис. Татко го прогони.

– Знаеш, че можеш да оправиш нещата ако искаш, – Севда умоляващо погледна сина си.

– Да, знам, но не искам. Може би след известно време …… сега не става …… няма смисъл.

– А твоето бъдеще? – извика Севда. – И то ли няма значение за теб?

Борис вдигна рамене.

– Пет пари не давам за него, поне за сега ……