Каквото и да правите, работете като за пред Господа, а не за хората.
Вашият шеф е Исус.
Какво е важно във работата на един човек?
Първо, вие ще имате по-добра нагласа за работа си, след като разберете, че без значение къде работите или за кого работите, реалният ви шеф е Исус.
По-лесно е да бъдете ентусиазиран за работата си, когато спрете да мислите: „Правя това за шефа ми“ или „Правя това за заплата“ и започнете да мислите така: „Правя това за Господа.“
С това разбиране, можете да направите всичко – от тичане във фирмата до миене на съдове – и да го превърне в акт на поклонение.
Второ, включвайки се в работата на богослужението, започвате да трупате кредити за рая. Докато работите за Бога, вие правите вечни депозити за рая.
Това няма значение, дали сте с прахосмукачка и чистите килими, ремонтирате автомобили, служите в армията или работите в офис, всяка работа може да се превърне в акт на поклонение, ако го направя с ентусиазъм за Бога: „И тъй, ядете ли, пиете ли, нещо ли вършите, всичко вършете за Божията слава“.

Малко жени могат равнодушно да преминат покрай малко котенце. Как можеш да не вземеш такова мило създания?
Котката е умно и полезно животно. Тя помага да се облекчи стреса и озарява самотата.
Понякога, особено в ранните етапи на привикване на животното да ходи до тоалетна на определено място, често се случват инциденти, след което на килима се появява жълто петно с остър неприятен мирис.
За съжаление нашите ласкави мъркащи създания могат да поднесат на собствениците си неприятни изненади. Но не се притеснявайтем всичко може лесно да се поправи.
Каквото и да правите, не се опитвайте да почистите котешката урина с почистващи препарати на амонячна основа, защото в урината на котката се съдържа амоняк.
Така на това място се създава още по-голяма концентрация на амоняк, а това може да обърка животното и то да използва това място отново за тоалетна.
За да се отървете от миризмата на котешка урина, смесете равни части вода и оцет. Полученият разтвор излейте на мястото и разтъркайте добре замърсеното с твърда четка. След това попийте влагата с хартиени кърпи, за да изсъхне килима.
Ако след обработката с оцета, остане миризма, посипете мястото с сода за хляб и добре почистете с четка.

Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.

Ако в някой шкаф все още се въргалят любимите ви дънки, но не желаете да ги изхвърлите, можете да им подарите втори живот.
Те могат да се превърнат в красиви, оригинални и полезни вещи, които ще послужат повече от една година.
Вземете ножицата и започвайте, не се колебайте!
Ако трябва да обновите интериора си, от дънките може да се получи оригинален абажур за лампа.
За да подвържете някоя книга не са ви необходими картон, хартия или вестници, за това могат да ви послужат старите ви дънки. Такава корица ще се запази за много по-дълго време, освен това, тя може и да се изпере.
Старите ви дънки могат да се превърнат и в невероятни обувки. За такова превръщане ще са ви необходими повече умения и усилия, но при наличие на златни ръце, резултатът ще ви зарадва.
Ако дънките във ваши дом са прекалено много, от тях можете да си направите килим. Работата със сигурност е сложна, трудна и продължителна, но за това пък от килима не можеш да откъснеш очи.
Ако ви трябва спортна чанта, не е нужно да си я купувате. Можете да си я ушиете от старите си дънки.
Този, който реши дънките си да превърне в диван, заслужава уважение. Не само, че на стари неща е подарил нов живот, а защото това, което е направил изглежда страхотно.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.