Таня бе млада жена в напреднала бременност. Трудно се предвижваше, защото беше в осмия месец.

Днес реши да посети майка си. По пътя се клатушкаше като патица.

Едва се дотътри до вратата, звънна и съвсем малко почака. Когато майка ѝ я видя, прихвана я леко през кръста и я въведе вътре.

Таня се пльосна на дивана. Изхлузи чехлите си и опъна отеклите си крака на ниската масичка.

Погледна уморено майка си и въздъхна:

– Не мога повече. Трудно ми е да понеса всичко това.

Помъдряла през годините майка ѝ взе албума със снимките на децата си, седна до дъщеря си и го отвори.

От снимките им се усмихваха малки дечица обути в ританки и в съвсем малки меки обувчици. На малките им вратлета бяха прикрепени разноцветни лигавничета с картинки.

Двете жени бавно преобръщаха страниците на албума, изпълнен със спомени и радостни малки деца, които духат свещичките на тортата или седят край окичената елха.

В тях майката видя своята дъщеря вчера и тази, която е днес. Нещо се бе променило в нея.

Тук и сега се превърна в там и след това.

Детето на Таня ще се роди. Тя ще види неговите първи препъващи се крачки. Ще чуе първите му думи, които ще са разбираеми само за нея.

На малките крачета обути в чорапки, Таня ще обуе кожени обувчици, а на главата, където почти няма коса ще закрепи красива панделка или ще нахлупи шапка с картинка.

Изведнъж настъпи промяна.

Болката в гърба се припокри с предстоящата радост. Ръката, която доскоро разтриваше врата се премести върху издутия корема и го погали нежно.

И за първи път в този ден Таня се усмихна.