На Андрей изобщо не му се говореше. До сега не се бе чувствал толкова безпомощен. Дида седеше на другия край на масата и също мълчеше. Андрей не веднъж се бе прибирал в подобно състояние. Тя знаеше, че не трябва да го притиска с въпроси

Когато решеше, той сам започваше да говори, а тя само трябваше да го изслуша. Свалянето на товара от плещите обикновено помагаше, но болката при преживяното можеше да се случи толкова голяма, че бяха нужни седмици, дори години, за да се стопи.

Децата тичаха наоколо и крещяха. Андрей  много се раздразни от шума и Дида забеляза това.

– Може ли малко по-тихо? – подвикна Дида с надежда, че ще предотврати избухването на съпруга си.

Но децата са си деца. Те закрещяха още по-силно.

Андрей удари масата, каната на нея подскочи и се разби в пода. Навсякъде плисна сок. Андрей скочи от стола и изкрещя:

– Не чувате ли какво казва майка ви? Само за вас ли няма правила? До гуша ми дойде от отсъствието на уважение в този дом. До тук беше, ясно ли ви е?

Момчетата се заковаха. Уплашиха се, но не се разплакаха. Баща им рядко си изпускаше нервите, но случеше ли се, наказанията бяха много жестоки.

Дида издърпа децата и каза малко по-спокойно:

– Отивайте в стаята си. Облечете пижамите си. Измийте си зъбите си и може да гледате, но само един филм.

Андрей крачеше напред назад в стаята. Ръцете му от време на време се свиваха в юмруци. Не можеше повече да крие причината и започна:

– Всичко е заради Симон. Разказа ми всичко. Откраднал е нещо от столицата, а ме излъга че заминава само по работа. Трябваше да бъде арестуван.

– Направил го е заради майка си, – тихо каза Дида. – Нали знаеш, че е тежко болна. Предстоеше ѝ операция, а знаеш колко скъпи са те сега.

– Но аз не съм измислил законите и правилата, – безпомощно вдигна ръце Андрей. – Иди го кажи на съдията.

– Пак ще го тикнат зад решетките, а майка му какво ще прави без него? – попита с болка Дида.

– Разбрах, че майка му има рак, – въздъхна Андрей. – Никакво лечение или операция не биха и помогнали. Има разсейки из цялото тяло.

– Сигурно ли е? – Очите на Дида се напълниха със сълзи, тя познаваше тази жена.

Двамата стояха и мълчаха. бяха прекарали заедно 15 години. През всичкото време той бе по-силния от двамата. Погреба майка си, брат си, дори един много добър приятел и не бе проронил нито една сълза, но сега просто стоеше и сълзите се стичаха по лицето му.

След като се успокои, Андрей отиде до детската стая. Дълго гледаше заспалите си деца. Те бяха толкова невинни и весели, животът още не бе ограбил мечтите им. Родителите искат да предпазят децата си от грубата реалност. А той какво направи?

Андрей се срамуваше, че избухна. Те бяха просто деца. толкова се стараеше да не бъде като баща си. Участваше активно във отглеждането и възпитанието им. Беше им станал треньор и приятел. Искаше да бъде всичко онова  за тях, което не беше баща му за него. И в повечето случаи успяваше.

Но избухването тази вечер му показа, че той не е по-различен от баща си. Сега Андрей разбираше, че привидното отсъствие на внимание от страна на баща му е бил неговия начин, да го предпази от света на възрастните.

Наведе се над децата си и ги целуна. Безмълвно им благодари, че му бяха помогнали да порасне и да се осъзнае.

Веднъж Янг помолил учителя си:
– Обяснете ми каква е същността на човешкото търпение и  какво трябва да прави добродетелния мъж с това проявление на човешката природа?
След като изслушал въпроса му, учителят взел празна чаша и я сложил на коленете на ученика си. Дал му кана пълна с вода и му казал:
– Затвори очи и постепенно пълни чашата с вода.
След нагледния пример учителят продължил:
– Когато изпитваш търпението на друг човек, ти все едно със затворени очи пълниш чужда чаша поставена на коленете ти. За това ти не знаеш кога тя ще се препълни и рискуваш да се залееш.
Продължавайки бавно да пълни чашата, Янг попитал:
– Това означава, че добродетелният човек не трябва да пълни чуждата чаша на търпението?
– И не само това, – казал учителят, – това, че ти предпазваш своите колене от намокряне, не е кой знае какво.
– Тогава какво да правя?- отваряйки очи в недоумение попитал Янг.
Учителят взел от коленете му почти препълнената чаша и я излял обратно в каната, след което добавил:
– Добродетелният човек трябва да следи неговата чаша стояща на чуждите колене да не прелее.

Две жаби в кана с мляко – класически вариант

Две жаби паднали в кана с мляко. Една жаба не е намерил достатъчно сили да се боря и веднага потъна. Но втората решил да се бори за живота си и така активно заритала и удряла с крака, че избила масло от млякото и изскочила от каната!

Притчата за жабите в кана с мляко – съвременна версия

Един ден две жаби паднали в кана с мляко. Те били модерни, съвременни, напредничави жаби и прекрасно знаели притчата за случая.

Без да губят време, започнали да ритат и да бият с крака, за да избият масло.

Дълго се борили. Накрая, нямаща вече сили, едната от жабите закрещяла:

– Какво става? Къде е обещаното спасение? Къде е маслото?

– Успокой се, – казала втората жаба, – ние сме в 21 век. Млякото е пастьоризирано и обезмаслено. От него масло трудно ще се получи, дори и центрофуга да се приложи.

– Ааааааа! – завивала първата жаба огорчена и разочарована.

Тя още няколко пъти ритнала и потънала. А втората щом усетила под себе си желаната опора, изскочила от каната веднага. Само, че това не било масло. Масло от пастьоризирано мляко действително не може да се избие.

Каквито са времената, такъв е и начина за спасение!

Един император се обърнал към Гамалиил:
– Твоят Бог е крадец, понеже е писано: „И даде Господ Бог на човека дълбок сън и когато заспа, той взе едно от ребрата му. Дъщерята на равина казала:
– Остави го на мен. аз ще му отговоря.
Обърнала се към императорът и продължили:
– Дай ми един офицер, свързан с едно оплакване.
– За какво ти е? – попитал императорът.
– Снощи у дома влезли крадци и ни откраднали една сребърна кана, а на нейно място ни оставили златна.
– Да може при мен да идва такъв крадец при мен всеки ден, – възкликнал императорът.
–  Не е ли великолепно това, че наместо ребро, взето от първия човек, Бог му е оставил жена, която да се грижи за него? – отвърнала дъщерята на равина.

Живели двама съседи. На единият в живота му всичко било наред.
Добра жена, уютен дом, умни деца. Другият съсед също не живеел лошо, но през цялото време му се струвало, че оградата на съседа му е боядисана в по-ярки цветове, че крават на комшията му дава повече мляко…. Всичко това не му давало покой, за това отишъл при един мъдрец.
– Направи така, че да живея по-добре от съседа си, – помолил той мъдреца.
– Вземи тази кана с вода и я отнеси у дома си. Когато видиш нещо хубаво у съседа си, изпивай по глътка от водата, – казал мъдреца.
Съседът така и направил. Той пиел по една глътка от водата, когато видел нещо хубаво у съседа си. Но водата в каната не свършвала. Започнал да излива тази вода в чаши и различни други съдове. Скоро всички съдове били запълнени. Незнаейки какво да прави със водата, съседът отново отишъл при мъдреца.
– Какво става? Аз имам толкова много вода, че се страхувам да не потъна в нея.
Мъдрецът отговорил:
– Затова ти дадох тази кана, за да пиеш, когато те измъчва жажда.