Нова година е празник, който се празнува навсякъде. Но всеки народ внася в този празник свои обичаи, които изненадват чужденците и остават неразбираеми за тях.
Жителите на някои селища в Шотландия в новогодишната нощ придвижват по улицата подвижни бъчви с горящ катран. Смята се, че по такъв осветен път на Новата година ще ѝ бъде по-лесно да дойде.
Хората от Панама в празничната полунощ вдигат невероятен шум. Викат, крещят, звънят със камбани, натискат клаксоните в колите си. По такъв начин те призовават добрите духове на Нова година.
Китайците отбелязват празника от 17 до 19 януари. И по това време хората се обливат с вода, когато чуят поздравления към себе си. Корените на тази традиция идва от къпането на Буда, когато се умива статуята му с вода от планински извор в манастири и храмове.
На празника гърците отиват на гости. Непременно вземата камък, който оставят на прага на собствениците на дома. Така те пожелават тежък, като камък, кош в следващата година.
Жителите от Еквадор за Нова година си правят чучело от стари дрехи и слама, с бастун и лула, което символизира старата година. В полунощ прочитат списък от всички неприятности станали със семействата им през изминалата година. Списъкът закачат за чучелото и го изгарят пред дома си. Изгореното, отнася със отиващата си година цялата тъга и болка.
В Германия смятат, че на Нова година Санта Клаус се появява не на елени, а на магаре. За това децата оставят чинии на масата за подаръците от Санта Клаус, а в обувките си слагат сено за да угостят магарето.
Но това, което обединява хората на Нова година е празничното настроение и надеждата, че следващата година ще донесе само щастливи мигове.

Вера дежуреше на Рождество в онкологичния център. Тя бе подпряла главата с ръка върху масата и тихо шепнеше:
– Това е Твоето Рождество, Христе Боже наш …..
Вятарът отнася песента на рождествената камбана и тя почти не се чуваха, но радостния ѝ звън се долавяше от празничната атмосфера.
Наблизо блестят прозорците на бизнес центъра с кули като на замък от приказките. Приличащ на сцена от Рождество но без младенеца, Мария, Йосиф и овчарите…
Наоколо е толкова тихо.
Вера обръща глава и поглежда към нейните „братя“ по Рождество Веско, чичо Кольо, Мира, ……
Оправя им възглавниците, завива ги и се вслушва в празника, в който Исус им е дарен на нея и на тях.
Кашлица, хрипове, стенание и мирис на борови иглички. Божия Син не се бави да изпрати утеха и надежда. Неговата любов изпълва със светлина всяко тъмно ъгълче.
А устните на Вера продължават да мълвят:
– На тебе слава, Слънце на Правдата.

Всяка година на Великден в гръцкия град Вронтадос на остров Хиос се случва ракетна война.

Общогръцката традиция да се пускат фойерверки на този празник се е трансформирала там в конфронтация между две църкви, чиито енориаши пускат десетки хиляди самоделни ракети.

Целта им е да ударят камбаната на църквата на противниците им.

Победителят се определя на следващия ден, като се отчитат броя на точните попаденията.

Един древен обелиск лежал две хиляди години, забравен в прахта, от западната страна на катедралата „Свети Петър.
Времената се менели. Папата решил, че камъкът ще изглежда много по-добре пред катедралата. Но как да го вдигнат. Тежал 327 тона.
– Казват, – промърморил старият Максимилиан, – че двама инженери са се отказали да се заемат с тази работа. Смятали, че няма да стане.
– Разбирам защо – отвърнал младия Роберто, вглеждайки се със страхопочитание в грамадния камък, поставен в защитен сандък.
– Е, налага се да пробваме. Трябва някак да си изкараме заплатите, – едва каза Максимилиан с хриптяща кашлица.
Двамата с Роберто били наети с още стотици моряци, да вдигнат обелиска. Те се хванали за въжетата.
Площадът гъмжал от народ. Хиляди хора окуражавали с аплодисменти дърпащите и им махали с кърпички. Един елегантно облечен млад човек се качил на трибуната.
Максимилиан смръщил сбръчканото си лице в недоволна гримаса.
– Това е Фонтана, инженерът , който твърди, че може да се справи с тази работа. Голям фукльо е!
– Римляни, – провикнал се младия мъж, – днес ще издигнем този велик паметник от миналото. Когато чуете тръбата, моряци, опънете въжетата. Спирате да дърпате едва след като чуете камбаната. Много е важно между двата сигнала да се пази пълна тишина. Който проговори ще бъде убит.
Младият човек посочил близките бесилки. В миг се възцарила тишина.
По старият моряк се прекръстил
– Това вече е малко прекалено, – прошепнал той.
Моряците си плюли на ръцете. Пронизващия звук на тръбата отекнал на площада.. Мъжете започнали да опъват. Въжетата скърцали. Лебедките скрибуцали. Скрипците хриптели. Бавно и мъчително големият камък започнал да се издига.
Прозвучала камбаната. Всички си починали за няколко мига. Отново се обадила тръбата. Моряците пак напрегнали мускули. По гърбовете им избила пот. Тогава настъпила катастрофата.
Въжетата заяли. Лицата на моряците се изкривили в агония. Нищо не се движело. Опънатите въжета скърцали и се протривали, а камъкът се олюлявал.
Марко съзрял опасността и извикал:
– Полейте въжетата с вода.
Изведнъж разбрал, че е нарушил тишината и трябва да умре.
– Хванете го! – изкрещял Фонтана с пресекнал от напрежение и разочарование глас. – Арестувайте го! Той наруши тишината.
Силни ръце сграбчили Марко. Пазачите повлекли младият моряк към ешафода, където го чакал пазача. Хората изтръпнали от ужас, но никой не посмял да се обади.
– Съжалявам, – прошепнал Марко, но било прекалено късно.
Палачът затегнал грубо конопеното въже около голия врат на моряка. Възрастен свещеник докоснал ръката му.
– Какво е последното ти желание? – измънкал той.
– Моля ви, отче – отвърнал дрезгаво Марко.
От страх не можел да каже нищо Устата му пресъхнала.
– Моля ви, кажете им да облеят въжетата с вода.
– Не знам дали е възможно, синко.
– Моля ви, направете го.
Вече биели барабаните. Това бил сигнала за началото на екзекуцията.
Свещеникът се затичал към Фонтана. Младият инженер кимнал с глава нетърпеливо. Намерили голяма стомна с вода и облели обтегнатите въжета.
– Хайде, приятелче, да приключваме с тази работа, – казал палача , докато бутал Марко, нагоре по стълбите към смъртта.
Точно тогава проехтяла тръбата и въжетата се опънали.
„Защо хората ликуват?“ – помислил си Марко. – „нима се радват, че умирам?“
Не, въжетата се движели леко. Камъкът се повдигал бавно и постепенно.
До стълбата застанал Фонтана засрамен.
– Освободете го! – казал той.

Преданото животно всеки ден се появява на богослуженията, където са опели стопанката му.
В италианската провинция Бриндзи 12-годишната овчарка Томи всеки ден идва в местната църква. В нея са опели стопанката му.
Когато жената била жива, Томи я съпровождал до църквата, а след това покорно чакал края на службата.
За първи път влязъл в зданието, когато погребвали стопанката му. Тогава Томи седял до ковчега и никой не вдигнал ръка да го прогони.
От тогава кучето присъствало на всички богослужения, кръщения и погребения.
Освен Томи погребаната жена имала още няколко кучета. Всички те били взети от местните жители. Всеки би взел и Томи, но той никога не се отдалечавал от църквата.
Хората хранят и уважават овчарката. Обикновено кучето си играе с децата, но щом чуе камбаната бърза към църквата.