Застанете пред огледалото и отговорете откровено на въпроса: Казвате ли винаги истината? Вероятно една част от вас ще кажат, че никога не лъжат, но възможно ли е това? Следите ли внимателно мисълта ми? Ако нещо е неприятно за някого, казвате ли му го? Ако отговора ви е да, нека да проверим дали е така.
Вероятно работите и имате началник. Казвате ли му винаги истината? Ако отговора ви е да, със сигурност мога да твърдя, че вие често сменяте работата си или зад вас стои някой силен, който ви защитава в такава ситуация. Но нека да продължим. Когато сте с приятели, достатъчно честен ли сте, за да им кажете истината в очите? Ако отговора ви е пак да, то вие често си сменяте приятелите или ако ви видят решават, че имат да вършат важна работа. Вярно е, че между приятели може да се говори и за неудобни неща, но за това няма ли граница? Колкото и да сте търпелив, не смятате ли, че понякога несправедливо ви обвиняват?
Е, може хора с определени професии или на дадено място да са искрени и да казват само истината.
Погледнете журналистите, те си навират носа там, където най-малко са ги искали. Дали пък те не са точно търсените хора от нас? Какво да се прави и те си имат редактор над главата, който важно им казва, че това не става, не е актуално или че такова нещо е невъзможно да се публикува. Ако някой от тях реши да стане „независим“ и публикува неща, които не трябва да се разкриват, то за такива има избрани „горили“ с палки и ако това не ги вразуми, намесва се огнестрелно оръжие. Е, какво май малко страшничко стана?
Виж в правителството са солидни хора, навярно те са по-искрени. А може би те казват истината само в определени ситуации. Например, когато трябва да оплюят някой от опозицията или за човек, който им е неудобен, не скъпят думи, за да излезе истината наяве. А в останалите случаи?
Каквото и да си говорим трябва да признаем, че сме объркали посоката и трябва да търсим на друго място хората, които винаги казват истината.
Погледнете едно малко дете. Каквото и да каже възрастните го вземат за несериозно и всичко приключва до тук. Спомням си историята за едно малко момченце, което трябвало да се обади по телефона вместо баща си. Баща му го инструктирал как да постъпи, като му обяснил, че вероятно него търсат по телефона, но той не иска да разговаря с този човек и за това то трябвало да каже, че го няма. Момчето вдигнало слушалката и след като отсреща попитали за баща му, детето казало, че баща му го е помолил да каже, че го няма в къщи. Смешно, но и трогателно! Растем и стареем, така че желанието да останем деца е неудовлетворимо.
Като се замисля май е имало хора, които смело са можели да кажат истината дори и на владетели. Кои ли са те?
Погледнете, кой около царя се движи свободно и може да разговаря с него? Шута. Макар под формата на шега, той е можел да каже истината. Не съм чула шут да е изгубил главата си за това. Хубавото в този случай е, че след като царя се посмее от сърце, често се замисля над казаните думи.
Е, и какво излезе? За да казваш истината трябва да си дете, на което никой не обръща внимание или да си шут. Нима всички трябва да станем шутове, за да обърнат внимание и решат наболелите въпроси в обществото ни отговорните хора за това?
