Дълго време Лидия се опитваше да убеди съседката си да отиде с нея на църква. И всеки път удряше на камък.

– Защо да ходя на църква? – питаше съседката ѝ Невена. – Имам си всичко в живота. Е, когато се освободя или може би когато се пенсионирам,… ще отида някой ден.

Лидия много съжаляваше за отказите ѝ.

Невена беше прекрасен човек, добра и отзивчива. Работеше на две места, но за себе се харчеше само за най-необходимото. Всичко даваше на децата и внуците си, на тези който живеят много по-зле от нея, многочислени далечни роднини, съседи. Не подминаваше беден човек на улицата. Споделяше всичко с чужди съвсем непознати хора.

Но Невена нямаше желание да престъпи прага на църквата, за да се спаси.

Лидия много пъти ѝ обясняваше, че това е важно, опитваше се да ѝ даде духовни книги, да прочете за Исус Христос и какво е направил Той за хората. Молеше се за нея, но усилията ѝ бяха напразни.

Един ден Невена сподели с Лидия:

– Да знаеш само колко много обичам внуците си. Всяка седмица с нетърпение очаквам да ги види. Намирам си някакъв предлог и понякога сама отивам при тях. Истината е, че всеки път за мен това става все по-трудно, след година едва ще мога да се добирам до тях.

– Ами ако внуците ти не ги доведат тази събота? – попита Лидия.

– О, – размаха ръце Невена, – веднъж зетя и дъщерята заедно с децата отидоха на почивка за две седмици, едва дочаках завръщането им.

– А ако заминат на работа в чужбина, да кажем за година, две?

– Няма да мога да го преживея! Ще умра от мъка! – призна Невена.

– И аз се чувствам така, – каза Лидия. – Страхувам се от мисълта, че във вечността ще бъда без Бога. И там, след живота ми на земята, не ми се иска да бъда без Него….Ще бъде такава мъка, каквато тук човек не може да си представя дори.

И Лидия си тръгна.

Странно, но днес Невена дълго гледа след нея замислено. Тя вече не се вълнуваше и не се радваше на внуците си, които весело играеха на пясъка в градината.

Нещо се бе пробудило в нея … и тя закопня за Този, Който бе отхвърляла толкова много пъти.

Всички днес използваме смартфони, таблети, лаптопи и всякакъв вид подобна техника. Но за какво я употребяваме?

От електроните устройства човек получава бързо информация, но когато чете книга, трябва да осмисли прочетеното.

Когато четете даден текст си създавате образи, ставате съпричастни на героите, преминавате заедно с тях през различни житейски ситуации.

Книгата ви учи да чувствате и реагирате на истината и лъжата, доброто и злото, помага ви да се изградите като нравствена личност.

От всеки човек зависи умението му да мислят и чувстват, а тази способност се изгражда чрез четене.

За това четете и разсъждавайте! Това помага да усъвършенствате мозъка си и да запазите функциите му до дълбока старост.

Небето се бе забулило с облаци. Не беше много студено, дори вятър нямаше. Петър и Мария решиха да отидат по магазините да напазаруват, докато не е заваляво.

Селото, в което живееха, беше голямо и тъй като се намираше близо до града, бе оживено и в него имаше множество магазинчета за какво ли не. Хората пазаруваха там, където им бе по-близо или им харесваше обслужването и стоките.

Петър и Мария най-напред се отбиха в един отскоро появил се зеленчуков магазин. При едно от обикалянията си из селото Мария го бе „открила“. Тогава поговори с младата жена, която продаваше. Хареса ѝ обстановката и си обеща пак да отиде там.

И ето сега с мъжа си бяха в този зеленчуков магазин. Плодовете и зеленчуците бяха подредени с мерак. Нямаше нищо случайно поставено или небрежно нахвърляно. Отсъстваше миризма на гнило или развалено. Усещаше се свежия аромат от плодовете и заленчуците.

– Здравейте, – поздрави ги весело продавачката. – радвам се, че отново дойдохте, – обърна се тя към Мария. – Миналия път, когато казахте, че ви харесва тук и ще се отбиете отново, помислих, че го направихте от учтивост.

– Нямах намерение да ви правя комплименти, казах ви истината, – засмя се Мария. – Наистина ми харесва тук, а и вие ме обезоражавате с вашата усмивка.

Надя, така се казваше пеодавачката, засия от радост.

– Заповядайте, изберете си, каквото ви харесва, – предложи продавачката.

Мария се наведе над една щайга и започна да слага  в наелонова торбичка лук. Избра си и няколко глави чесън.

– Навън заваля, – каза Петър, – ще се намокрим хубаво, докато се приберем.

Мария подад торбичките за теглене на Надя и я попита:

– Днес времето е мрачно, как я карате сега в магазина?

– Не обичам такова време, – призна си Надя.

– На пък ми харесва, – засмя се Мария.- Обичам да слушам как дъждовните капки барабанят по прозореца.

– В такова време предпочитам да съм си в леглото и да си пусна телевизора, – каза Надя.

– Телевизор? – измърмори Петър недоволно.

– Е, може и с книга, – съгласи се Надя, – но не и да съм на работа.

– В такова време и на мен не ми е приятно да бъда на работа, – солидарно заяви Мария, – пък и днес е събота. Няма ли да почивате?

– Утре ще почивам, – обясни Надя, – но от следващата седмица, ще работя и в неделя.

Мария сбърчи вежди.

– Ето написала съм, че работя до 7 часа, – поясни за положението си Надя, – но докато почистя идват хора и не мога да им откажа.

– Трябва да почивате, – загрижено каза Мария. – Иначе ще загубите усмивката си.

Надя се усмихна.

– Да не бъде, – прибави Петър.

– Вие сте млада жена, не позволявайте, капризите на клиентите и преумората да ви отнемат радостта и усмивката, – посъветва я Мария.

– Ще внимавам, – усмихна се Надя.

Петър и Мария си тръгнаха. Дъждът ръмеше. Бяха забравили да си вземат чадъра, но това не им развали веселото настроение.

– Ще станем по-свежи и млади, – пошегува се Петър.

И двамата тръгнаха бодро към дома.

„Хората, разбира се! Дойде ми до гуша от тях. Идва ми да отида някъде далече, където няма никой. ….. Как може кучетата и съседите  да са толкова несъобразителни. За животните как да е, но нали си имат стопани!“

Навярно сте чували такива и подобни реплики край себе си.

Но всъщност кой точно ни разгневява?

Навярно повечето от вас ще кажат: „Глупавите и егоцентрични действия на другите хора ме вбесяват“.

Наистина ли външните събития ви разстройват? Когато се ядосате на някого, вие автоматично го превръщате в причина за вашите чувства. Обикновено в такива случаи казвате: „Дразниш ме! Ходиш ми по нервите“.

Това, че другите ви разгневяват, не е вярно. И ще ви го докажа.

Нахален младеж може да ви прережда на опашката в магазина. Продавач може да ви пробута „негодна“ стока. „Приятел“ може да ви „прецака“ и да не ви даде дължимото от обща бизнес сделка…..

Няма значение колко несправедливи и ужасни ви изглеждат другите хора, те не могат да ви разстроят и ядосат.

Горчивата истина е, че вие сте този, който „твори“ яда, който изпитвате. Не, това не са глупости. Самото действие може и да не ви повлияе, колкото и обидно да изглежда. Всичко зависи от това, каква насока на мислите си ще дадете.

Вашите чувства са резултат от значението, което приписвате на случилото се. Ако приемете по-спокойно нещата, ще можете да намерите и правилния изход от случая.

Горан вървеше по пътя и задълбочено разсъждаваше, когато видя жена да обикаля  около един малък самолет. Тя беше на средна възраст, но за годините си бе доста запазена. Наоколо нямаше никой.

– Ей, младежо, искаш ли да полетиш за последно, преди да се е стъмнило? – попита жената.

– Не, благодаря, – каза смутено Горан, – трябва да се прибирам.

– Не се отказвай толкова лесно, – настоя жената. – Ако се издигнеш високо може и да прозреш това, което търсиш и те вълнува.

– От къде знаете, че търся нещо? – стъписа се Горан. – „Нима бе прочела мислите му?“ …

– Всеки търси нещо, – засмя се жената. – Любов, пари, успех, щастие, ….. Когато излетиш нагоре в небето, нещата се проясняват и изглеждат по съвсем друг начин.

Дали от думите или някакво забравено старо желание, накара Горан да се качи в самолета.

Когато жената включи двигателят и започна да ускорява по пистата, тя се обърна към Горан:

– Явно се нуждаеш от нова перспектива.

Горан затвори очи и когато самолетът излетя, сърцето му се разтуптя. Двигателят пронизително бръмчеше, а хладния въздух галеше лицето му. Вибрациите на машината се придаваха на тялото му. Горан имаше усещане, че ще се разбие на хиляди парченца.

– Нищо няма да видиш, ако стоиш със затворени очи, – укори го жената. – Колко смешно е понякога, като си помисли човек, колко много хора минават живота си със затворени очи. Те позволяват на страха да ги заслепи и пропускат чудесата, красотата и възможностите си.

Горан бе съгласен, тази жена говореше истината. Той бе позволил на страха да го надвие.

С голямо усилие отвори очи и видя ….. залезът. До сега не бе виждал слънцето толкова голямо, червено и красиво. Дали ако протегне ръка ще го докосне? То бе толкова близо.

– Колко е красиво, – възкликна Горан.- от тук наистина всичко изглежда малко по-различно.

– Много обичам работата си, – каза жената. – Всеки път, когато летя, разбирам как Бог ни вижда. Така Господ вижда началото, средата и края за всеки човек. Ти можеш да мислиш, че си се изгубил, но Бог знае от къде си тръгнал, къде си сега и къде трябва да стигнеш. Голямата картина е по-ясна, когато я видиш от по-високо.

– Ех, да можех и аз да виждам така в живота си, – въздъхна Горан.

– Достатъчно е да имаш вяра – каза жената – и да знаеш, че пътя, по който вървиш, ще те отведе към целта.

– Странно, летя, издигам се нагоре, но все още не всичко ми е ясно, – каза неуверено Горан.

Жената се засмя. Тя бе летяла дълги години и бе съпоставяла различни гледни точки и перспективи, така се бе научила да вижда неща, които убягваха на другите хора.

– Твоето минало води към бъдещето, а бъдещето е свързано с миналото, – каза жената. – Не можеш да имаш едното без другото. Ако си загубил отправната си точка, трябва да се върнеш малко назад, а след това да продължиш напред.

– Как може миналото да ми помогне за бъдещето? –  със съмнение попита Горан.

– Може би човек трябва да се върне в детството си и да си припомни какво е обичал да прави, преди да започне да се съобразява и слуша мнението на другите. Желанията на близките ни, често ни отклонява от нещата, които правим с радост и ни доставят удоволствие. За това по-късно сме недоволни от работата си и от живота си изобщо.

Горан усети, че в думите на тази жена имаше нещо „здраво и силно“, за което трябва да се хване.