Марта всеки ден се удивяваше на способността на Ники да чете мислите ѝ. Той беше дете със силна интуиция още от самото начало. Долавяше и най-съкровените мисли на майка си, когато тя най-малко очакваше. Сякаш общуваха по телепатия.
Често играеха на една игра „Извикай ме с мисъл у дома“. Когато вечерята беше готова и идваше време да се прибере от игра, Марта насочваше мисълта си към сина си и мислено го повикваше.
Ники идваше много бързо. Отваряйки вратата и заявяваше съвсем спокойно:
– Ето ме, мамо.
Ники беше много по-различен от останалите деца. По-късно, когато тръгна на училище, децата от класа не го разбираха и той често бе отхвърлен от тях.
В резултат на това Ники разви богато въображение. Често потъваше в измисления от него свят и губеше връзката с реалността. Той беше много уязвим от неща, които другите деца с лекота биха пренебрегнали.
Веднъж дойде разплакан от училище, прегърна майка си и каза:
– Мамо, в училище никой не ме обича.
Марта прегърна сина си. Отчаяно искаше да знае, как да му помогне…
Марта постоя за секунди така, след това вдигна глава, погледна сина си и каза:
– Ако дойде зло към теб, обгърни го с любов. Каквото и да преживяваш любовта ще ти помогне да го преминеш. Радвай се. Нищо не може да ти отнеме радостта, защото това е твоята сила..
Ники погледна майка си и кимна с глава. Той знаеше вече какво да прави.