Мартин се разбра с Елена да се срещнат пред гара. По-рано той не бе виждал това момиче. Дори нямаше никаква представа как изглежда.

Запознаха се в чата и всяка нощ до късно разговаряха чрез компютрите си. Имаха доста близки интереси и неща, които и двамата харесваха. Затова решиха накрая да се запознаят лично.

– В два часа пред гарата под часовника, – предложи Елена.

– Добре, – съгласи се Мартин, – там ще се видим.

Мартин дойде на мястото на срещата десет минути по-рано. Той звънна по телефона на Елена и ѝ обясни:

– Аз съм със черни джинси и жълто яке, чакам те.

– Добре, – каза Елена, – А моето яке е синьо с жълти ленти.

След няколко минути пред Мартин застана слабичко момиче с пуловер без яке и му се усмихна:

– Здравейте! Аз съм Елена. Мен ли чакате?

Мартин се смути:

– Навярно вас.

Срещу него се усмихваше красиво и нежно създание, но то не отговаряше на описанието на тази, която очакваше.

След кратка пауза Марин попита:

– А къде е синьото яке с жълти ленти?

– В къщи, – отговори Елена. – Аз само по принцип казах, че имам синьо яке с жълти ленти.

Изглежда Елена не се бе съобразила, че трябва да даде някакъв белег, по който да бъде разпозната. За нея бе важно, че е поканена на среща от момче и че трябва да се видят пред гарата.

Мартин чакаше едно момиче, а се появи като че ли друго. При такова „конкретизиране“ на нещата можеха и да се разминат.

Тази фразата е написана върху сградата на Народното събрание. Но откъде идва тя? Кой за първи път я е споменал и защо?

Две години след Освобождението на България, младият български парламент е бил поле на словесни битки. Сформиралите се политически партии били не по-малко непримирими от днешните.

Тогава България е включвала само северната част от страната, т. нар. Княжество България.

В парламента се е разисквало какво да бъде изобразено върху първите сечени монети на новата държава.

Споровете били доста бурни, а предложенията много, но целта била една. Българите нямали никакво намерение да се отказват от обединението на българските земи, въпреки решението на Берлинския договор, който раздели България.

Така на първите монети били изобразени рози, символизиращи Княжество България, житни класове, напомнящи за Източна Румелия и лаврови клонки, характерни за климата на Македония.

Било прието и предложението на Стефан Стамболов, върху монетите да пише: „Съединението прави силата!“

Ето това е пример за това, как парламентаристите би трябвало да бъдат единни, щом става въпрос за защита на националните интереси.

В далечната 1880 г. прохождащите политици са го доказали на практика. А днешните, макар и натрупали опит, не могат да се похвалят с единомислие.

Вродените или придобити увреждания не са нещо необичайно сред хората. Едно от най-тежките увреждания е слепотата.

Тя е крайна форма на нарушение на зрението., при която човек нищо не вижда.

Около 39 милиона хора в света са напълно слепи. Техния живот много се различава от този на здравите хора.

Съществува мнение, че слепите не са социално активни.

И че единствената причина, поради която излизат от дома си е да пазаруват, да си плащат сметките и да ходят на работа.

Някои слепи се държат така, но други напълно противоположно.

Те искат да научат нещо ново. Посещават концерти, ресторанти и даже кино. Занимават се със спорт, включително екстремните.

Всичко зависи от личността, от интересите и предпочитанията на самия човек.

Понякога родителите се сблъскват с факта, че децата им имат някои особености, които затрудняват общението им с връстниците им. Майката и бащата трябва да се адаптират към особените нужди на детето. Често хората отстрани не осъзнават, колко е трудно това.

На синът на Антоанета Кирил му бяха поставили диагноза невербален аутизъм още, когато е бил на две години.. Майката бе забелязала, че хората рядко се съобразяват с нуждите на Кирил.

– Те не са длъжни, – казваше си тъжно Антоанета. – Аз съм тази, която трябва да прилагам големи усилия, за да може синът ми да живее пълноценен живот.

Кирил имаше проблем при общението с връстниците си, но когато стана на седем години, той имаше същите интереси, както и те. Обичаше да играе футбол, да плува и да гледа мултипликационни филми. Единствено не можеше да посещава детските партита, където имаше много шум и бе пренаселено от хора.

Веднъж Антоанета получи следната бележка от една друга майка:

„Тимотей седи на един чин с Кирил и той постоянно говори за него. Надявам се Кирил да дойде на празника. Ще има надуваеми замъци, балони и водни пистолети. Може би за Кирил ще бъде по-удобно да дойде по-рано, когато няма да има много хора. Бих искала да знам, ще можете ли да дойдете заедно с Кирил на празника. Надявам се, че децата ще се повеселят заедно“.

Когато Антоанета прочете бележката, тя се разплака. За първи път някой друг освен нея е взел под внимание особеностите на сина ѝ и иска да му достави удоволствие.

На такава покана не може да се откаже.

Соня бе прекалено ангажирана жена в църквата и с дейности в общността. Тя е отговорна и способна, за това я избират в много комитети. Всеки път, когато я избираха за нова работа беше доволна.

Страхуваше се да откаже на някоя молба. За нея това би означавало нечие неодобрение. Тъй като се страхуваше да не разочарова хората, все повече се отказваше от собствените си интереси и желания, за да угажда на другите.

Веднъж Михаела я хвана на тясно и започна:

– Какво правиш? Така не може дълго да продължаваш, дори и да черпиш сили от Господа.

– Виж, ако отговарям на очакванията на хората, се чувствам добре, – опита се да я успокои Соня.

– В крайна сметка, правиш неща, които не са в твой интерес и вярвам, че за някои от тях дори не изпитваш голямо желание да ги вършиш, – атакува я отново Михаела.

– Когато дарявам на хората радост, се чувствам сигурна и спокойна, – каза Соня.

– Значи, за да спечелиш любовта им, правиш това, което искат от теб, – настояваше на своето Михаела. – Ставаш им роб. От къде знаеш, дали хората те приемат заради самата теб или поради това, което правиш?

– Така отбягвам голяма доза вина и объркване, – защити се Соня.

– Но така даваш на другите власт над себе си, – каза укорително Михаела. – Те те принуждават чрез заплаха за неодобрение.

– Аз не се притеснявам от това, че ще ме омаловажат, важното е да са доволни, – каза твърдо Соня.

– Имам чувството, че не знаеш какво точно искаш, – заяде се Михаела. – Като че ли не си свикнала да определяш своите приоритети и да вземеш независими решения.

– За да избегна конфликтите, не е нужно да се себе утвърждавам и да защитавам интересите си, – примирено каза Соня.

– И какво излиза, – намръщи се Михаела, – ако хората не одобрят някое твое действие, ти изпадаш в депресия. Кой контролира твоето настроение, ти или другите хора?

– Възприемам хората като нараними и слаби, и за това не бих искала да ги разочаровам.

– Трябва да се мотивираш, да правиш нещата по различен начин, за да обогатиш спектъра си от преживявания, – посъветва я Михаела.

Соня търпеше критиката ѝ. Тя ѝ бе приятелка и винаги ѝ казваше нещата направо, за това много я уважаваше и не се обиждаше от съветите и изобличенията ѝ.

Михаела си тръгна, а Соня дълго седя и мисли върху разговора.

– Права е, както винаги, – засмя се Соня. – Трябва да променя нещата. Наистина всичко това ме изтощава, дори не знам в даден момент коя съм.